Полунощ

Елена изхълца задавено.

Никога не го казвай! Никога! Предполагам… предполагам, че съм знаела, че ще ми простиш — в противен случай бижутата, които носех, щяха да ме изгарят като нажежено желязо. Трябваше да те проследим с ловджийски кучета, все едно си лисица — и толкова се страхувахме, че само заради една погрешна стъпка би могъл да бъдеш обесен… или ние да бъдем.

Сега Стефан я държеше здраво.

Как да те накарам да разбереш? — попита. — Ти се отказа от всичко — дори от свободата си — заради мен. Стана робиня. Ти… ти… беше „наказана“…

Откъде знаеш? Кой ти каза? — попита Елена обезумяло.

Ти ми каза, любима. В съня си.

Но, Стефан… Деймън отне болката. Знаеш ли това?

Стефан остана мълчалив за миг, сетне отвърна:

Разбирам… Досега не знаех.

В съзнанието на Елена се заредуваха сцени от Тъмното измерение. Онзи град на потъмнели дрънкулки — на измамен блясък, където плющенето на камшика и бликналата кръв по стената изтръгваха не по-малко шумни възторзи от шепа рубини, пръснати по тротоара…

Любов моя, не мисли за това. Ти ме последва, спаси ме и сега сме тук заедно — промълви Стефан. И последната рана заздравя — и той отпусна буза върху нейната. — Само това ме интересува. Ти и аз — заедно.

Елена беше почти замаяна от облекчението, че й е простено — но имаше нещо вътре в нея, нещо, което бе растяло и растяло през седмиците, прекарани в Тъмното измерение. Едно чувство към Деймън, което не се дължеше само на нуждата й от помощта му. Чувство, което Елена смяташе, че Стефан разбира. Чувство, което дори можеше да промени отношенията между тримата: нея, Стефан и Деймън. Но сега изглежда Стефан предполагаше, че всичко ще бъде, както преди да го отвлекат.

О, защо да се терзае за утрешния ден, когато тази вечер бе толкова щастлива, че й идеше да се разплаче от радост?

Това беше най-прекрасното чувство на света — увереността, че двамата със Стефан са заедно. Елена го накара да й обещае, отново и отново, че никога повече няма да я изостави, за да тръгне някъде сам, без значение за колко кратко, нито поради каква причина.

Но в момента Елена дори не можеше да се съсредоточи върху тревогите си от преди малко. Със Стефан винаги откриваха райското блаженство в прегръдките си. Бяха създадени един за друг, да бъдат завинаги заедно. Сега нищо друго нямаше значение, освен че си бе у дома.

„У дома“ беше там, където двамата със Стефан бяха заедно.

6

Бони не можа да заспи след последните думи на Деймън. Искаше да поговори с Мередит, но в леглото на приятелката й сякаш имаше една купчина, която нито чуваше, нито виждаше.

Единственото, което й хрумна, бе да слезе долу в кухнята, да си направи чаша какао и да се уедини сама с нещастието си. Ала Бони не умееше да бъде сама.

Когато стигна до долния етаж, изобщо не се насочи към кухнята. Отиде направо в кабинета. Вътре беше тъмно и изглеждаше странно в притихналия полумрак. Ако запали лампа, светлината щеше да я заслепи и всичко останало щеше да изглежда още по-тъмно. Но тя успя с треперещи пръсти да завърти ключа на лампата, изправена до дивана. Сега, ако успееше да намери книга или нещо…

Притискаше към гърдите си възглавница, все едно беше плюшено мече, когато гласът на Деймън до нея изрече:

— Горкото малко, червено птиченце. Знаеш, че не би трябвало да си будно толкова късно през нощта.

Бони отвори уста да отговори, но прехапа устни.

— Надявам се, че вече не те боли — изрече студено, с цялото си достойнство, макар да подозираше, че не е особено убедителна. Но какво трябваше да направи?

Истината беше, че Бони нямаше абсолютно никакъв шанс да спечели в един дуел по остроумие с Деймън — и го знаеше.

Деймън искаше да отвърне: „Да ме боли? За един вампир подобна човешка дреболия като тази е…“.

Но за нещастие той също беше човек. И го болеше.

Ала не за дълго, обеща си и погледна към Бони.

— Мислех, че никога повече няма да искаш да ме видиш — промълви момичето и брадичката й потрепери.

Беше твърде жестоко да се възползва от едно уязвимо червено птиченце, но какъв избор имаше той?

Някой ден ще й се реванширам, кълна се, каза си Деймън. И поне сега мога да го направя приятно.