Полунощ

— Аз… няма! Никога няма да го оставя да си отиде! Дяволите да те вземат, Деймън, трябва да се бориш! Позволи ми да ти помогна! Моята кръв… тя е специална. Ще ти даде сили. Искам да пиеш от нея!

Затърси ножа си. Кръвта й беше вълшебна. Може би, ако му даде достатъчно, тя ще даде на Деймън сили, за да се бори с дървените фибри, които продължаваха да се разпространяват в тялото му.

Елена сряза шията си. Навярно подсъзнателно разрезът върху каротидната артерия бе съвсем малък, но наистина беше подсъзнателно. Просто се протегна, напипа металния нож и с едно бързо движение от шията й бликна кръв. Яркочервена артериална кръв, която дори в този полумрак беше цветът на надеждата.

— Тук, Деймън. Тук! Пий това! Колкото искаш — всичко, което ти е нужно, за да се излекуваш! — Застана във възможно най-удобната поза, чу и в същото време не чу ужасеното ахване на Стефан зад гърба й, когато кръвта й потече. Изобщо не обърна внимание на ръката му, която продължаваше да я стиска.

Но… Деймън не пиеше. Не вкусваше гъстата кръв на своята Принцеса на мрака и… как беше по-нататък? Кръвта й беше като ракетно гориво в сравнение с безоловния бензин във вените на обикновените момичета. А сега тя само се стичаше от двете страни на устата му. Струята се спускаше по бледото му лице, попиваше в черната му риза, образуваше локва върху коженото му яке.

Не…

Деймън, изпрати му мисълта си Елена, моля те. Умолявам те. Моля те. Моля те, заради мен, заради Елена. Моля те, пий. Можем да успеем… заедно.

Деймън не помръдна. Кръвта се изливаше в устата му, която Елена бе отворила, сетне отново се изливаше навън. Като че ли Деймън я дразнеше, казваше й: Нали искаше да се откажа от човешката кръв? Е, отказах се… завинаги.

О, мили боже, моля те…

Сега Елена се чувстваше по-замаяна от всякога. Външните събития преминаваха покрай нея като мъгла, като океан, по чиито вълни леко се полюшваше някой. Тя бе изцяло съсредоточена върху Деймън.

Ала едно нещо чувстваше. Смелостта й — Деймън грешеше за това. Ураган от ридания се надигаше някъде дълбоко в нея. Беше накарала Стефан да я пусне и сега не можеше повече да се задържи права.

Строполи се върху локвата кръв и тялото на Деймън. Бузата й се притисна в неговата.

А неговата бе студена. Дори под кръвта беше студена.

Елена не разбра кога започна истерията. Изведнъж просто усети, че крещи и ридае, удря раменете на Деймън, проклина го. Никога досега не го бе проклинала истински, не и директно в лицето. Колкото до писъците, не бяха само звук. Тя крещеше срещу него, отчаяно опитвайки се да намери начин да се бори.

И накрая започна да обещава. Обещания, които дълбоко в сърцето си знаеше, че са лъжи. Щеше да намери начин да го излекува на мига. Вече усещала нови Криле на силата, идващи да го спасят.

И така нататък, само и само да не се изправи пред истината.

— Деймън? Моля те! — Беше прелюдия на писъците, когато говореше тихо с новия си, дрезгав глас. — Деймън, направи само едно нещо заради мен. Само стисни ръката ми. Зная, че можеш да го направиш. Просто стисни ръката ми.

Но нямаше никакъв натиск върху ръката. Само кръв, която започваше да лепне.

И тогава чудото се случи и тя още веднъж чу гласа на Деймън — едва доловим — в главата си.

Елена? Недей… не плачи, скъпа. Не е… толкова лошо, както каза Стефан. Не усещам почти нищо, освен върху лицето си. Аз… усещам сълзите ти. Не плачи повече… моля те, ангел мой.

Заради чудото Елена се овладя. Той бе казал „Стефан“, а не „малкото ми братче“. Ала точно сега имаше да мисли за други неща. Той можеше все още да усеща нещо върху лицето си! Това беше важна информация, много ценна информация. Елена тутакси обхвана страните му с длани и го целуна по устните.

Току-що те целунах. Целувам те отново. Усещаш ли това?

Винаги, Елена, отвърна Деймън. Ще… отнеса целувките ти с мен. Сега те са част от мен… не виждаш ли?

Елена не искаше да вижда. Целуна отново леденостудените му устни. И отново.

Искаше да му даде нещо друго. Нещо хубаво, за което да си мисли. Деймън, спомняш ли си, когато се срещнахме за пръв път? В училище, след като всички светлини бяха угаснали, когато вземах мерките за украсата на Къщата на духовете. Тогава почти ти позволих да ме целунеш — преди дори да зная името ти — когато изплува от мрака.