Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Одем изплю кръвта от устата си и се хвърли към него. Подлъга го с промушващ удар и в последния момент понечи да го посече с къс светкавичен замах настрани. Удил изби меча му и острието изстърга остро в каменния под, пръскайки искри и изпълвайки Залата на боговете с пронизително за ухото ехо.

Одем ахна изненадан от неочаквания, разтърсил ръката му удар в камъка и залитна. Удил пристъпи настрани и с ужасяваща прецизност го посече през рамото, само на косъм над инкрустирания с гранати метален обков на ръба на щита му.

Одем извика пронизително и изтърси натруфения щит от безчувствената си лява ръка, от пръстите на която вече капеше кръв. Вдигна облещени очи към Удил.

– Аз бях най-добрият от трима ни! Аз трябваше да съм крал! Утрик беше само гняв и насилие, ти – нищо освен суета!

– Самата истина. – Удил свъси вежди, докато избърсваше старателно острието в ръкава си. – И как само ме наказаха за нея боговете. Уроците, които ми дадоха, Одем. Но сега ме изпратиха тук да дам един и на теб. Те не слагат на престола най-добрия син, слагат първородния. – Той кимна към Ярви. – Племенникът ни беше прав за едно. Те не търпят дълго узурпатор на Черния трон. – Оголи бавно зъби и изсъска: – Той е мой.

Удил скочи напред и Одем се хвърли насреща му. Остриетата на мечовете им иззвънтяха едно в друго, веднъж, два пъти, толкова бързо, че Ярви вече на успяваше да следи движението им. Под третия замах Удил се шмугна ловко и докато минаваше покрай брат си, го посече през крака и го остави да реве от болка зад гърба си. Присвил очи, подгънал едно безчувствено коляно, Одем успя да се задържи на крака единствено благодарение на това, че се подпря на опрения в пода меч.

– Последната врата се отваря за теб – каза му Удил.

Запъхтян, Одем успя да запази равновесие. Ярви видя сребристата ризница на крака му да почервенява. Кръвта преля над ръба на ботуша му и потече по процепите между камъните на пода.

– Знам това. – Одем вдигна гордо глава и Ярви видя от едното му око да потича сълза. – Зееше отворена зад гърба ми през всичките тези години. – С нещо средно между ръмжене и стон той пусна меча си и той издрънча на пода. – Отвори се в онзи ден на кораба, в бурята.

Кръвта нахлу в главата на Ярви и ушите му забучаха, когато Удил вдигна меча си и острието му проблесна зловещо.

– Отговори ми само на един въпрос... – прошепна Одем, вторачил поглед в нищото пред себе си.

Удил се поколеба. Мечът му увисна. Той повдигна въпросително вежда.

– Говори, братко.

Ярви видя ръката на Одем да се приплъзва зад гърба му, пръстите му да обгръщат дръжката на висящия на колана му кинжал. Дълъг кинжал, чиято дръжка завършваше с топка от лъскав черен кехлибар. Същия, който му показа на върха на кулата в Амвенд.

„Трябва да постъпим както е най-добре за Гетланд.“

Ярви взе стъпалата на подиума на един скок.

Може и да не бе най-надареният ученик в тренировъчния квадрат, но знаеше как да наръга човек в гръб. Той сграбчи рамото на Одем, извитият меч на Шадикшарам се плъзна безшумно през ризницата и върхът на острието изскочи откъм гърдите му.

– Какъвто и да е въпросът ти – прошепна в ухото на чичо си, – стоманата е моят отговор!

Отстъпи назад и измъкна с рязко движение острието.

Одем изпъшка. Направи олюляваща се крачка напред и падна на колене. Извърна бавно глава, погледна през рамо и за момент облещените му от изненада очи срещнаха очите на Ярви. После падна на една страна и остана да лежи неподвижно върху святия камък под подиума, под взора на боговете и на стоящите в кръг мъже. Ярви и Удил се спогледаха над мъртвото му тяло.

– Изглежда, сега остава неразрешеният въпрос между нас двамата, племеннико – каза единственият жив чичо на Ярви и повдигна въпросително вежда. – Ще бъде ли стоманата отговорът ни?

Погледът на Ярви се стрелна нагоре към празния трон върху подиума.

Твърд и неудобен, но дали бе по-твърд и неудобен от пейката на „Южен вятър“? Студен, но по-студен ли бе от снеговете и леда на далечния север? Вече не се страхуваше от него. Но искаше ли го наистина? Помнеше как седеше на него баща му, висок, мрачен, а грубата му десница винаги в близост до дръжката на меча. Бележит син на майка Война, точно както подобава на краля на Гетланд. Точно какъвто бе Удил.

Статуите на върховните богове го гледаха отгоре, сякаш очакващи решението му, той пое дълбоко дъх и обходи с поглед едно по едно каменните им лица. Майка Гундринг винаги казваше, че е докоснал баща Мир, и той знаеше, че тя е права.

Никога не беше искал Черния трон. Защо да се бие за него? Защо да умре за него? За да има Гетланд полукрал?

Той разтвори юмрук и остави меча на Шадикшарам да изтрака върху окървавения камък на пода.

– Аз получих отмъщението си – каза Ярви. – Черният трон е твой. – Той коленичи бавно пред Удил и сведе почтително глава. – Кралю мой.

Вината