Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Задъхан, Рълф огледа касапницата в двора на крепостта. Ранените, умиращите, куцащите и кървящите. И Джоуд, смелия Джоуд, който остана рамо до рамо с другарите си по гребло – облегнал гръб на дънера на кедъра, без гребло пред себе си, което да тегли, без товар, който да вдига, без другар, когото да окуражава.

– Ще успея ли да събера цяла дузина? – прошепна той.

Ярви се извърна през рамо:

– Събери каквото успееш.

Самотно място

– Готови? – прошепна Ярви.

– Винаги – отвърна Нищо.

Рълф протегна шия на едната страна, после на другата. Кръвта по лицето му изглеждаше черна в тъмнината.

– По-готов от това не виждам накъде.

Ярви пое дълбоко дъх и докато издишваше, подпря усуканата длан на лявата си ръка до тайната вратата, блъсна я с рамо и влетя в светата обител на Залата на боговете.

Празен на подиума си, Черният трон се изпречи пред него – под взора на върховните богове с блещукащи гранатни очи. Над тях, от купола, кехлибарените статуи на малките богове гледаха отвисоко на жалките човешки деяния без коментар, без емоция, без интерес дори.

От хората на Одем бяха останали едва десетима, при това в жалко състояние. Бяха се скупчили при вратите, които се поклащаха леко от ударите отвън. Двама се опит­ваха да ги залостят с копията си. Други двама бяха съборили на пода приношенията за боговете и влачеха огромната маса от излъскано с годините дърво към вратите, където да я използват за барикада. Останалите стояха като вцепенени, седяха облегнати на стените с празни, вторачени в нищото погледи, още неможещи да проумеят как кралят им се оказа нападнат от тълпа главорези в сърцето на собствената си крепост. Майка Гундринг беше клекнала на пода до Одем и преглеждаше кървящата ръка на знаменосеца му.

– Защитете краля! – изкрещя пронизително той, когато видя Ярви да влита в залата, и хората на Одем се скупчиха около краля си и го прикриха с щитове.

Онзи със стрелата в лицето я беше пречупил и сега от бузата му стърчеше парче окървавено дърво. Допреди миг се беше подпирал, олюлявайки се на меча си, но сега го държеше насочен към Ярви.

Нищо изскочи от тайната врата и застана от едната страна на Ярви, Рълф застана от другата, а останалите от наемниците се наредиха покрай тях с насочени напред оръжия.

Запристъпяха бавно покрай Черния трон, надолу по стъпалата на подиума, като не спираха да ругаят на половин дузина различни езици. Хората на Одем тръгнаха напред и скъсиха разстоянието помежду им. Десет крачки каменен под, после осем, шест. Напрежението от предстоящото насилие надвисна отгоре им като буреносен облак.

Тогава майка Гундринг примижа насреща на Ярви и очите й се ококориха:

– Спрете! – изкрещя тя и заудря с жезъла си по пода, огласяйки залата с кънтящ в купола тътен. – Спрете!

Мъжете спряха, облещили очи, озъбени един срещу друг, с потрепващи нервно по дръжките на оръжията пръсти, и Ярви се възползва от възможността, така щед­ро предоставена от възрастния пастор.

– Мъже на Гетланд! – провикна се той. – Знаете кой съм! Аз съм Ярви, син на Утрик! – Той посочи с кривия недорасъл показалец на сакатата си ръка към Одем. – Това подмолно създание се опита да ми открадне Черния трон, но боговете не търпят задълго узурпатор на него! – Ярви забоде палец в гърдите си. – Законният крал на Гетланд се завърна!

– Женска кукла на конци? – кресна Одем. – Полу­крал? Крал на сакатите?

Преди Ярви да успее да изкрещи в отговор, той почувства на рамото си нечия силна длан, която го отмести настрана. Нищо пристъпи покрай него, разкопчавайки катарамата на шлема си.

– Не – отвърна той. – Законният крал.

Той свали шлема, захвърли го настрана и той издрънча на пода, търкулвайки се към стената.

Беше остригал чорлавите кичури и сега главата му беше покрита с посивяла къса коса. Беше обръснал гъстата брада. Разкрилото се под нея лице имаше остри черти, с чупени и зараствали накриво кости. Беше загрубяло от вятър и непосилен труд, покрито с белези от битки и побои. От крехкият просяк не беше останала следа и на неговото място стоеше воин от желязо и камък. Само дълбоко хлътналите му очи бяха същите.

В тях продължаваше да гори онзи налудничав пламък. Но по-горещ и ярък от всякога.

И изведнъж Ярви вече не беше сигурен кой е човекът, с когото беше пропътувал целия път дотук, до когото се беше бил, до когото беше спал. Не беше сигурен кого бе довел в крепостта на Гетланд до самия трон.

Примига озадачен, огледа се. Младите воини от Гетланд продължаваха да гледат свирепо насреща му. Но върху по-старите мъже лицето на Нищо беше подействало като заклинание.

Устите им зееха зяпнали, оръжията се бяха отпуснали в ръцете им, очите им бяха широко облещени, неколцина дори насълзени, треперещите им устни шептяха несвързано. Одем беше по-пребледнял, откакто видя Ярви през процепа в тавана на тунела. Лицето му бе на човек, станал свидетел на края на света.

– Що за магия е това? – прошепна Рълф, но Ярви не можа да му отговори.

Жезълът от елфически метал се изплъзна от пръстите на майка Гундринг и издрънча на пода.

– Удил – прошепна тя, когато ехото заглъхна.