– Пътници, които горят трупове?
– Къде отива този свят, ако един честен човек не може да запали няколко трупа, без това да предизвика подозрения? – отвърна Нищо.
– Разбойници са, бяхме нападнати от засада – каза Ярви.
Мислите му препускаха.
– Хубаво е да пазите пътищата си чисти и безопасни за пътниците – добави Рълф.
– О, благодарим ви, че ги разчистихте вместо нас. – Предводителят се вгледа в шията на Ярви, после посегна и дръпна яката на Джоуд, под която се показаха белезите от нашийника. – Роби.
– Свободни мъже – поправи го Сюмаел. – Аз съм бившата им господарка. Търговец съм. – Тя бръкна под палтото си и бавно извади смачкано парче пергамент. – Казвам се Ебдел Арик Шадикшарам.
Мъжът се вторачи, свъсил вежди, в съвсем наскоро измъкнатия от трупа на законния му собственик кралски лиценз:
– Опърпана си за търговец.
– Не казах, че съм добър търговец.
– И прекалено млада за капитан.
– Не съм казвала, че съм стара.
– Къде е корабът ти.
– В морето.
– А ти защо не си на борда?
– Счетох за разумно да сляза, преди да е ударил дъното.
– Жалък търговец, спор няма – промърмори един от воините.
– С товар от лъжи – добави друг.
Предводителят им обаче просто сви рамене:
– Нека кралят решава дали да им вярва. Вържете ги.
– Кралят? – попита Ярви, докато подаваше напред ръце.
Мъжът се усмихна лукаво:
– Гром-гил-Горм дойде на север да ловува.
Оказа се, че Рълф е прав. Следващият враг се оказа по-близо, отколкото си мислеха.
Сламки по водата
Ярви не беше чужд на гледката на корави мъже. Баща му беше такъв. Брат му също. И още дузини от тях се изреждаха през тренировъчния квадрат всеки ден в Торлби. Стотици се бяха събрали на пясъка, за да изпратят крал Утрик към погребалната му могила. После да отплават с младия крал Ярви на злощастното му нападение над Амвенд. Мъже, чиито лица грееха от щастие единствено в битка, върху чиито длани се бяха отпечатали формите на дръжки на оръжия.
Но такава гледка, каквато представляваше ловната свита на Гром-гил-Горм, не беше виждал.
– Никога не съм виждал толкова ванстерландски воини накуп – промърмори Рълф. – А прекарах цяла година във Вулсгард.
– Цяла армия – изръмжа Нищо.
– Страховита при това – добави Джоуд.
Бяха накичени от глава до пети с оръжия, пъчеха заплашително гърди, очите им святкаха като кинжали, думите им сечаха като мечове. Носеха белезите си с гордостта, с която принцеса би носила скъпоценни камъни. За музика им служеше пронизителното като писъка на точиларско колело пеене на жена – протяжна любовна песен във възхвала на майка Война, песен за пролята кръв, нащърбена стомана и преждевременно отнет живот.
И насред тази меча бърлога с вързани китки и спънати глезени, покрай огньовете, над които от прясно одрани животни капеше и цвърчеше червен сос, с върховете на насочени към гърбовете си копия Ярви и приятелите му вървяха напред.
– Ако имаш план – просъска през стиснати уста Сюмаел, – сега е моментът.
– Аз имам план – каза Нищо.
– Включва ли меч? – попита Джоуд.
Нищо се замисли, преди да отговори:
– Всичките ми планове включват меч.
– Имаш ли меч?
Пак се замисли.
– Не.
– И как ще стане тогава, като нямаш? – попита Сюмаел.
– Смъртта чака всички ни – последва отговорът след поредна доза мълчание.
В най-гъстата част от тълпата главорези Ярви съзря огромен трон, на който седеше огромен мъж, с огромен бокал в масивен юмрук, но вместо ужаса, който би го сковал някога, сега той почувства приятното гъделичкане на надеждата. Не точно план, дори не идея, но както казваше майка Гундринг: „Удавникът се хваща и за сламка по водата“.
– Има по-добри неща, които човек да направи с враговете си, отколкото да ги убие – прошепна той.
– И какви ли са те? – изсумтя Нищо.
– Да ги превърне в съюзници. – Ярви пое дълбоко дъх и изрева колкото му глас държеше: – Гром-гил-Горм! – Пронизителният му крясък прокънтя наоколо, писклив и далеч не така кралски, както се бе надявал, но поне достатъчно силен, че да бъде чут в целия лагер, което всъщност целеше. Стотиците огрени от пламъците лица се извърнаха като едно. – Крал на Ванстерланд! Най-кървавият син на майка Война! Трошач на мечове и правяч на сираци, ето че се срещаме отново! Аз...
Добре премереният удар в корема изкара дъха на Ярви в протяжен жалостив стон.
– Спри си езика, преди да съм го изтръгнал от устата ти, момче! – кресна предводителят на ванстерландския отряд и свали задавения Ярви на колене.
Твърде късно, думите му бяха постигнали ефект.
Наоколо се възцари пълна тишина. Ярви чу нечии тежки стъпки, последвани от звънливия глас на Гром-гил-Гром.
– Водиш гости!
– Които приличат повече на просяци.
Въпреки че от деня, в който получи нашийника си Ярви не беше чувал този глас, той го позна. Помнеше ледения тон от сънищата си. Майка Скаер.
– Заварихме ги в елфическите руини над реката, кралю мой – каза предводителят на отряда.
– Не приличат на елфи.
– Горяха трупове.
– Доблестно начинание, стига да са правилните – каза Горм. – Говориш така, сякаш те познавам, момче. Ще ме накараш да гадая ли?