Петдесет нюанса сиво

- Както разпоредите, господин Грей каза плахо тя и излезе. Той се обърна към мен:

- Та докъде бяхме стигнали с вас, госпожице Стийл?

„Е, какво стана? Пак почнахме с формалностите".

- Моля ви, не искам да отнемам от времето ви.

- Искам да знам повече за вас. Мисля, че е справедливо, нали? Очите му пак блеснаха, този път оживени от любопитство. Работата съвсем се размириса. Накъде биеше пък сега? Опря лакти на облегалките на фотьойла и намести пръсти пред устата си. Устата му беше... Разсейваше ме. Преглътнах.

- Няма кой знае какво за разказване.

- Какво мислите да правите след дипломирането?

Свих рамене, изненадана от интереса му. Да се преместя с Кейт в Сиатъл, да си намеря работа. Наистина не бях мислила по-далеч от последните изпити.

- Не съм планирала нищо. Засега искам само да си взема последните изпити. „За които между другото сега трябваше да уча, вместо да седя в твоя скъп стерилен палат и да се чувствам като нищожество под погледа ти".

- Имаме много добра програма за стажанти каза кротко той. „Работа ли ми предлага?" Усетих как изненадата се изписа на лицето ми.

- О, ще го имам предвид измънках от немай-къде. Но не съм сигурна, че това място е за мен.

„Дявол да го вземе, пак взех да плещя глупости!"

- Защо мислите така? попита той и заинтересовано наклони глава, а по устните му заигра лека усмивка.

- Очевидно е. Не е ли? „Аз съм непохватна, не съм стилна и не съм руса".

- Не и за мен. Погледът му бе остър, не бе останала и следа от хумор; стомахът ми се сви рязко и болезнено и болката обърна целите ми вътрешности. С мъка откъснах поглед от неговия и се втренчих в недотам изящните си пръсти.

„Какво става тук? Трябва да тръгна. Веднага". Посегнах да прибера касетофона.

- Искате ли да ви разведа и да ви покажа наоколо? попита той.

- Сигурна съм, че сте прекалено зает, господин Грей, а и имам доста път с колата.

- Ще карате обратно до Ванкувър? Каза го изненадано и като че и леко загрижено. Погледна през прозореца. Беше започнало да вали.

- Карайте внимателно каза наставнически. Записахте ли всичко, което ви трябваше?

- Да, благодаря отвърнах и мушнах касетофона в раницата. Той присви очи, изглеждаше несигурен.

- Благодаря за интервюто, господин Грей.

- Удоволствието беше изцяло мое. Вежлив както винаги.

Станах. Той ми подаде ръка.

- До нови срещи, госпожице Стийл. Прозвуча като предизвикателство или по-скоро като заплаха. Не бях сигурна кое от двете ми хареса повече. Та какъв беше шансът да се видим някога пак? Ръкувахме се пак и с удивление установих, че статичното електричество все още си е там. Реших, че просто съм изнервена.

- Довиждане, господин Грей. Кимнах и закрачих пъргаво и по възможност грациозно към вратата. Той ми я отвори.

- Искам да съм сигурен, че ще успеете да минете през вратата без проблем. Усмихна се. Напомняше ми за моето напълно лишено от грация нахлуване в офиса му. Изчервих се.

„Нищо ново".

- Много мило, наистина озъбих се. „Така се радвам, че ме намирате за забавна". Бях бясна, но също и изненадана, когато тръгна след мен. Не само аз бях изненаданата. Оливия и Андреа гледаха с почуда.

- Имате ли палто? попита Грей.

- Сако.

Оливия скочи от стола беше много добра в това подскачане, наистина. Грей хвана сакото преди Оливия да успее да ми го връчи. Смутено се напъхах в него, докато той го държеше. После сложи за секунда длани върху раменете ми. Дишах трудно. Този допир ме стисна за гърлото. Дори и да бе забелязал нещо, той не го показа. Натисна с показалец бутона на асансьора. Чакахме. Аз в някакво недоумение и смущение, а той хладнокръвно и спокойно. Вратите се отвориха и аз се разбързах. Бягах отчаяно. Наистина трябваше да се махна оттук!

Когато се обърнах да го погледна, той се бе облегнал на стената до асансьора. Беше нечовешки красив.

- Довиждане, Анастейжа.

- Довиждане, Крисчън. Вратите милостиво се затвориха.

2.

Сърцето ми блъскаше. Асансьорът спря на първия етаж. Изхвърчах от него, спънах се, но за щастие този път не се размазах на хубавия им скъп каменен под. Хукнах към вратата и в следващия миг бях на свобода, загърната в свежия влажен въздух на Сиатъл. Погледнах нагоре и оставих радостните дъждовни капки да се стичат по лицето ми. Затворих очи и поех дълбоко дъх. Надявах се, че свежият дъждовен въздух ще ми помогне да събера парчетата от разбитото ми самообладание и самочувствие.

Никой никога не ме бе подлагал на такава атака, на каквато ме подложи Грей, а не разбирах защо. Може би бе прекалено красив? Или пък обноските му? Богатството му? Силата и властта му? Нямах обяснение за нерационалното си поведение. Гълтах въздуха с облекчение. Какво по дяволите беше всичко това? Облегнах се на една от металните колони на сградата и направих сериозен опит да се успокоя и да си събера акъла. Тръснах глава и се запитах за милионен път какво беше това. Сърцето ми бавно се върна към обичайния си ритъм, задишах нормално и реших, че е време да тръгна към колата.