Пактът „Касандра“

Дионети заобиколи бюрото си и почука по клавиатурата на компютъра. Принтерът затрака.

— Братята Рока — Томазо и Луиджи — каза той, като подаде на Хауъл отпечатаните листа.

Англичанинът разгледа снимките на двама яки мъже, около трийсетте.

— Сицилианци ли са?

— Точно така. Наемници. Отдавна подозирахме, че са отговорни за убийството на федерален прокурор в Палермо и на един съдия в Рим.

— Колко са взимали?

— Скъпо. Защо питаш?

— Защото само човек с пари и връзки би наел такива хора. Били са професионалисти. Едва ли са имали нужда от реклама.

— Но защо ще убиват някакъв украински селянин — ако наистина е бил такъв?

— Не знам — откровено призна Хауъл. — Но трябва да разбера. Имаш ли представа къде са живели тези двамата?

— В Палермо. Родния им град.

Хауъл кимна.

— А какво знаеш за експлозивите?

Дионети се върна на компютъра.

— Да… в предварителния доклад от лабораторията по съдебна медицина е посочено, че това е С-дванайсет, около кило и половина.

Хауъл рязко вдигна глава.

— С-дванайсет? Сигурен ли си?

Дионети сви рамене.

— Може би си спомняш, че нашата лаборатория е отлично оборудвана, Пиетро. Бих приел заключението им без никакви съмнения.

— Аз също — отговори Хауъл замислен.

„Но откъде убиецът на двамата сицилианци се е сдобил с най-модерните експлозиви на Армията на САЩ?“

* * *

Домът на Марко Дионети представляваше четириетажен замък от XVI век, построен от варовик, гледаше към Канале Гранде и се намираше на един хвърлей от Академията. От стените на просторната трапезария, където имаше камина, изваяна от Морета, гледаха строгите лица на предците на Дионети, рисувани от майстори на Ренесанса.

Питър Хауъл довърши последната си хапка сепиолине и се облегна назад, докато възрастната прислужница прибираше чинията му.

— Браво на Мария. Сепията й беше превъзходна — точно каквато я помня.

— Непременно ще й предам — отвърна Дионети.

Той си взе една от бисквитите с аромат на канела и замислено отхапа.

— Пиетро, разбирам нуждата ти от дискретност. Но и аз имам началници, на които трябва да давам обяснения. Нищо ли не можеш да ми кажеш за украинеца?

— Работата ми беше само да прикривам свръзката — отговори Хауъл. — По нищо не личеше, че ще има кръвопролития.

Дионети облиза пръсти.

— Предполагам, бих могъл да кажа, че братята Рока са имали поръчка и при изпълнението са объркали жертвата, и че човекът, когото са видели да бяга от площада, всъщност е трябвало да бъде убит.

— Това не обяснява защо са взривили братята Рока — изтъкна Хауъл.

Дионети махна.

— Братята имаха много врагове. Кой може да каже дали някой от тях не е успял най-после да си разчисти сметките?

Хауъл допи кафето си.

— Ако можеш да нагласиш нещата така, Марко, ще ти бъда благодарен. А сега не искам да се проявя като неучтив гостенин, но трябва да хвана самолета за Палермо.

— Катерът ми е на твое разположение — каза Дионети, докато вървеше с Хауъл по централния коридор. — Ако намерим още нещо, ще ти се обадя. Обещай ми, че когато свършиш с работата си, ще се отбиеш на път за вкъщи. Ще отидем в „Ла Фениче“.

Хауъл се усмихна.

— С най-голямо удоволствие. Благодаря ти за помощта, Марко.

Дионети видя как англичанинът прекрачи планшира и махна с ръка. Катерът се понесе по Канале Гранде. Едва когато беше абсолютно сигурен, че Хауъл не може да го види, дружелюбното изражение на лицето му изчезна.

— Трябваше да ми кажеш повече, стари приятелю — промърмори той. — Може би щях да те оставя жив.

ГЛАВА ШЕСТА

На осем хиляди мили на запад, на Хавайския остров Оаху, спокойните води на Пърл Харбър се греят на горещото тропическо слънце. Над пристанището се намираха административните сгради и командно-контролният щаб на флота. Тази сутрин в Нимиц Билдинг допускаха само служители със специално разрешение. Въоръжени брегови патрули сновяха отвън и отвътре, по дългите прохладни коридори и пред затворените врати на залата за съвещания.

Залата беше с размерите на гимнастически салон и лесно можеше да побере триста души, но сега само трийсет, които заемаха първите няколко реда пред подиума. Необходимостта от засилена охрана се налагаше от медалите и лентите, които украсяваха униформите на присъстващите. Те представяха всички родове войски от армията; това бяха висшите офицери от тихоокеанския боен театър, които отговаряха за установяване и премахване на всяка заплаха по бреговете на океана от Сан Диего до Тайванския пролив в Югоизточна Азия. Всеки от тях беше доказан в битките ветеран, участвал в множество сражения. Те не търпяха политици и теоретици, което означаваше, че не любезничеха с празноглавци. Разчитаха на собствения си опит и инстинкти и уважаваха само онези, които бяха доказали себе си на бойното поле. Затова сега всички очи бяха приковани към човека на подиума — генерал Франк Ричардсън, ветеран от Виетнам и войната в Персийския залив, а също и от дузина други конфликти, за които американският народ отдавна бе забравил. Но не и тези мъже. За тях Ричардсън, председател на съвета на началник-щабовете, беше истински боец. Когато имаше да каже нещо, всички го слушаха.