Пактът „Касандра“

Питър Хауъл изчака няколко часа, преди да излезе от хотел „Даниели“. Тръгна към Рио дел Сан Мойзе, където убийците бяха намерили смъртта си в експлозията. Както и предполагаше, там имаше само неколцина карабинери, които патрулираха на местопроизшествието, за да попречат на случайни разходки на туристи наоколо.

Човекът, когото очакваше, разглеждаше овъглените останки от гондолата на убийците. Зад него водолази продължаваха да претърсват канала за нови улики.

Един от карабинерите препречи пътя на Хауъл.

— Бих искал да разговарям с инспектор Дионети — каза англичанинът на добър италиански.

Хауъл зачака. Полицаят се приближи към нисък, елегантно облечен мъж, който замислено поглаждаше козята си брадичка, докато разглеждаше парче почерняло дърво.

Марко Дионети, инспектор от Държавната полиция, вдигна глава и примигна, когато позна Хауъл. Свали гумените си ръкавици, изтръска въображаемо влакънце от ревера на шития си по поръчка костюм, отиде при Хауъл и го прегърна.

— Пиетро! За мен е удоволствие да те видя отново — Дионети огледа Хауъл от главата до петите. — Поне се надявам, че ще бъде удоволствие.

— И аз се радвам да те видя, Марко.

В периода на разцвет на тероризма в средата на 80-те години Питър Хауъл беше в Специални служби на ВВС и бе работил съвместно с италианската полиция върху няколко случая с отвлечени граждани на Великобритания. Един от хората, с които се запозна, събуди у него възхищение и уважение. Това беше аристократът Марко Дионети, тих, но непоколебим млад служител в Държавната полиция, на когото предстоеше блестяща кариера. Двамата с Хауъл не бяха загубили връзка през всичките тези години. Англичанинът все още не бе удовлетворил поканата на Дионети при някое от посещенията си във Венеция да му гостува във фамилния му замък.

— Значи си пристигнал в Серенисима, без да ми се обадиш и без да ме удостоиш с честта да бъдеш мой гост — засегна се Дионети. — Къде си отседнал? Обзалагам се, че в „Даниели“.

— Извини ме, Марко — отговори Хауъл. — Пристигнах едва вчера и имах малко работа.

Дионети погледна към останките, разпилени по кея.

— Малко работа? Разбира се, пословичната британска сдържаност! Ще се осмеля да те попитам дали не знаеш нещо за това безчинство.

— Нямам нищо против. И с удоволствие ще ти отговоря. Но не тук.

Дионети подсвирна оглушително. Почти моментално пред стълбите, които водеха от кея към водата, спря синьо-бял полицейски катер.

— Ще говорим по пътя — каза инспекторът.

— Къде отиваме?

— Ама че си, Пиетро! Отиваме в управлението. Би било неучтиво от моя страна да ти задавам въпроси, без самият аз да съм отговорил на твоите.

Хауъл последва инспектора към кърмата на катера. Двамата изчакаха да излязат от Рио дел Сан Мойзе и да тръгнат по Канале Гранде.

— Кажи ми, Пиетро — заговори Дионети, като се мъчеше да надвика бръмченето на двигателите, — какво знаеш за онази малка експлозия, която смути нашето порядъчно градче?

— Не ръководя операция — увери го Хауъл. — Но в инцидента беше замесен мой приятел.

— А дали случайно този твой приятел не е тайнственият господин от площад „Сан Марко“? — попита инспекторът. — Онзи, когото са видели с жертвата и който е подгонил убийците, а после е изчезнал?

— Същият.

Дионети изпусна театрална въздишка.

— Кажи ми, че това не е тероризъм, Пиетро.

— Не е.

— У жертвата открихме украински паспорт, но и още нещо. По всичко личеше, че пътуването му е било изморително. Целта на пристигането му тук засяга ли интересите на Италия?

— Италианските власти нямат причини за безпокойство. Преминавал е транзит.

Дионети се съсредоточи върху движението по реката: водните таксита и автобуси, шлеповете, които събираха боклука, и елегантните гондоли, които се люлееха на вълните от преминаващите по-големи превозни средства. Канале Гранде беше главната артерия на любимата му Венеция и той ясно долавяше нейния пулс.

— Не искам неприятности.

— Тогава ми помогни — помоли Хауъл. — Аз ще се погрижа неприятностите да изчезнат — той направи пауза. — Събра ли достатъчно улики, за да идентифицираш убийците и да разбереш как са намерили смъртта си?

— Бомба — лаконично отвърна Дионети. — По-мощна, отколкото е необходимо. Някой е искал да ги премахне така, че да не остави следа. Все пак, ако това е било намерението му, той се е провалил. Намерихме достатъчно материал, за да ги идентифицираме — особено като се има предвид, че и двамата имат досиета при нас. Скоро ще разберем всичко.

Катерът стигна до Рио ди Ка Гадзони и забави ход. После бавно влезе в дока пред Кестура, седалището на Държавната полиция.

Дионети и Хауъл минаха покрай въоръжената охрана, която стоеше пред замъка от XVII век.

— Някога тук е живяло достойно семейство — каза инспекторът през рамо. — Изгубили са замъка за неплатени дългове. Когато попада в ръцете на правителството, се превръща в луксозно полицейско управление.

Той поклати глава.

Хауъл тръгна след него по широк коридор. Влязоха в стая, която имаше вид на някогашен рисувателен салон. Под прозорците имаше градина, оставена на волята на природата.