Докато четеше, мащабите на така нареченото „Споразумение «Касандра»“ се разгръщаха пред очите му. Лара Телегина — Сфинкс — контактуваше с Мефисто от близо две години, като го снабдяваше със свръхсекретна информация за „Биоапарат“, персонала и охраната му. В последните съобщения се споменаваха по име Юрий Данко и Иван Берия.
„На кого си доставяла тази информация? Кой е Мефисто?“
Смит се заравяше все повече и повече в съобщенията. Изведнъж забеляза нещо и се върна назад. Беше поздравителна картичка. На Мефисто беше присъдена почетна грамота. Споменаваше се за церемония, състояла се на определена дата.
„Денят на ветерана…“
Като използваше кода си за достъп от института, Смит влезе в сайта на Пентагона и въведе датата. След миг се появиха подробности около церемонията, придружени със снимки. Имаше снимка на президента Кастила, който държеше в ръка почетната грамота. Там беше и военният, който щеше да я получи.
— Абсолютно ли си сигурен? — попита Клайн.
На Смит му се стори, че гласът на Клайн звучи уморено, но може би беше просто от връзката.
— Да, сър — отговори той. — В съобщението се споменава точната дата. Тогава се е състояла само тази церемония. Връчена е само една почетна грамота. Няма грешка.
— Разбирам… При този нов обрат на събитията успя ли да си съставиш план за действие?
— Да, сър.
Беше отделил два часа за ревизиране на плана, който си беше съставил преди обаждането на Ранди Ръсел. Смит бързо запозна Клайн с детайлите.
— Звучи ми изключително опасно, Джон — тихо отбеляза Клайн. — Бих се почувствал много по-добре, ако имаше кой да дойде с теб.
— Повярвайте ми, и аз не бих имал нищо против Питър Хауъл да бъде някъде наблизо, но нямаме време да го докараме тук. Впрочем той е по-необходим в Европа.
— И си убеден, че трябва да пристъпиш незабавно към действия?
— Готов съм, веднага щом намерите всичко онова, за което ви говорих.
— Смятай, че е уредено. Джон, ще носиш микрофон, нали?
Смит погледна към мъничко парче оптична нишка, голямо колкото кръгла лепенка, от онези, които се слагат след порязване при бръснене.
— Сър, ако нещо се обърка, поне ще знаете докъде съм стигнал.
— Дори не си го и помисляй.
След като затвори, Смит събра мислите си. Припомни си всичко, което се бе случило до този момент; всички хора, принесени в жертва на олтара на „Споразумението «Касандра»“. Пред очите му изникна Юрий Данко, който вървеше към него на площад „Сан Марко“… и вдовицата му Катерина.
Без колебание той взе телефона, увери се, че скрамблерът е включен, и избра телефонния номер, който Питър Хауъл му беше дал. Ако някой се опиташе да проследи обаждането, щеше да открие, че скача от една връзка на друга из цялата страна.
В другия край на линията телефонът иззвъня. Някой вдигна слушалката, електронно изменен глас отговори:
— Да?
— Тук е Никълс. У дома съм. Ранен съм. Трябва да дойда.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Генерал Франк Ричардсън небрежно изтръска пепелта от пурата си в стъкления пепелник.
— Повтори — каза той по телефона.
Отговори му измъчен глас:
— Тук е Никълс… Ранен съм… да дойда.
Ричардсън стисна слушалката.
— Иди в убежище Алфа. Повтарям: убежище Алфа. Разбра ли?
— Разбрах.
Връзката прекъсна.
Ричардсън се загледа в телефона, сякаш очакваше отново да позвъни. Но тишината в кабинета му се нарушаваше единствено от тихото тракане на часовника на дядо му и далечния рев от камионите на патрулите около Форт Белвоар.
„Никълс… Ранен…“ Невъзможно!
Дръпна от пурата, за да се вземе в ръце. Тъй като беше опитен командир, Ричардсън бързо обмисли възможностите и взе решение. Първото му обаждане беше до бараките за подофицери в лагера. Отговори му рязък отчетлив глас.
Второто обаждане на Ричардсън бе до заместник-директора на Агенцията за национална сигурност Антъни Прайс. Той също отсъстваше, но за щастие не беше заминал чак в Александрия, където живееше.
Докато чакаше пристигането на двамата мъже, Ричардсън прослуша записа на разговора. Макар че секретният му телефон бе оборудван с най-модерната записваща техника, качеството на записа беше лошо. Ричардсън не можеше да каже дали обаждането е от близко, или от далечно разстояние. Не мислеше, че „Никълс“ се намира много далеч, не и ако беше готов да дойде на среща в убежище Алфа.
Но Никълс беше мъртъв!
Мислите на Ричардсън бяха прекъснати от почукване на вратата на кабинета. Посетителят му беше едър мускулест мъж на около тридесет и пет години, със сламеноруса, остригана почти до кожа коса и светлосини очи. Работните дрехи бяха здраво изпънати върху мощните му мускули.
— Добър вечер, генерале — отсече сержант Патрик Дрейк.
— Свободно — изкомандва Ричардсън.
Той махна към бара с алкохолни напитки в ъгъла и каза:
— Сипете си нещо за пиене, сержант. Повярвайте ми, ще ви бъде необходимо.
Петнадесет минути по-късно Антъни Прайс влезе в стаята, придружен от адютанта на генерала.
— Добър вечер, Тони.
Прайс погледна към Дрейк и вдигна вежди.
— Какво става, Франк?
— Става ето това — отговори Ричардсън и рязко натисна бутона за включване на касетофона.