Отмъстена любов

- Как ги открихте? Къщите?

Убиецът започна да се смее със слабото хриптене на умо-помрачен.

- Той е бил във всички до една. Ето как.

Мръсникът загуби съзнание и разтърсването не помогна да бъде свестен. Нито няколкото шамара. Рот се изправи на крака с нарастващо раздразнение.

- Ти си върши твоята работа, ченге. Другите двама са зад контейнера за боклук на съседната пряка.

Ченгето се втренчи в него.

- Не е редно ти да се биеш.

- Аз съм кралят. Мога да правя каквото си пожелая.

Рот понечи да си тръгне, но Бъч го хвана за ръката.

- Бет знае ли къде си? Наясно ли е с какво се занимаваш? Казал ли си й? Или искаш само аз да знам тайната ти?

- Твоята грижа е това. - Рот посочи убиеца. - А не аз и моята шелан.

Той се освободи от хватката му, а Бъч викна сърдито:

- Къде отиваш?

Рот се изправи лице в лице с ченгето.

- Канех се да прибера мъртвото тяло на цивилния и да го сложа в ескалейда. Това проблем ли е за теб, синко?

Бъч продължаваше да упорства. За пореден път си личеше, че във вените им тече една и съща кръв.

- Ако те загубим като крал, с цялата раса е свършено.

- Само дето имаме общо четирима братя на бойното поле. Ти обичаш ли математиката? Аз не я обичам.

-Но...

- Върши си работата, Бъч. И не се меси в моята.

Рот измина разстоянието от стотина метра до мястото, къ-дето беше започнала битката. Ранените убийци бяха там, къ-дето ги беше оставил: стенещи на земята, с крайници, извити под странен ъгъл, а черната им кръв се стичаше и образуваше безформени локви под телата им. Те обаче вече не бяха негова грижа. Заобиколи контейнера за боклук и откри своя цивилен. Стана му трудно да диша.

Кралят коленичи и внимателно отметна косата от обезобразеното от побоя лице. Очевидно мъжът беше отвръщал на ударите и беше получил серия от юмруци, преди да бъде наръган. Смело хлапе.

Рот подхвана тила му, плъзна другата си ръка под коленете му и бавно се изправи. Тежестта на мъртвия беше по-голяма от реалните килограми на тялото. Докато заобикаляше контейнера и се движеше към ескалейда, Рот имаше чувството, че държи в ръцете си цялата раса и се зарадва, че му се налага да носи слънчеви очила, за да защитава очите си.

Те прикриха проблясването на сълзите.

Размина се с Бъч, който се беше запътил забързано към потрошените тела на убийците, за да си свърши работата. След като шумът от стъпките му заглъхна, Рот долови дълго и дълбоко вдишване като бавно изпускащ въздуха си балон. Последвалите звуци от пристъпи на гадене бяха много по-шумни.

Докато всичко това се повтаряше отново и отново, Рот положи тялото на мъртвия на задната седалка на ескалейда и пре-бърка джобовете му. В тях нямаше нищо... нито портфейл, нито телефон, нито дори обвивка от дъвка.

- По дяволите! - Рот заобиколи колата и седна на задния капак. Някой от лесърите вече беше опразнил джобовете му по време на боя... а това означаваше, че понеже всички убийци току-що бяха вдишани, личната карта на цивилния вече се беше превърнала в пепел.

Бъч се приближаваше към ескалейда със залитане, подобно на пияница след запой и вече не ухаеше на „Аква ди Парма". Вонеше на лесъри, сякаш беше прал дрехите си с тонове омеко-тител, беше окачил ванилови ароматизатори за кола под мишниците си и се беше отъркалял в купчина умряла риба.

Рот се изправи и затвори задната врата на колата.

- Сигурен ли си, че можеш да шофираш? - попита, докато наблюдаваше как Бъч предпазливо се настаняваше зад волана с вид, сякаш бе готов да повърне.

- Да. Готов съм да тръгвам.

Рот поклати глава при звука на дрезгавия му глас и се озърна. Сградите нямаха прозорци и не би отнело много време на Вишъс да дойде и да излекува ченгето, но покрай боя и разчистването след него, тук се беше случило много през последния половин час. Трябваше да изчезнат от района.

Първоначално Рот беше планирал да снима личната карта на убиеца с камерата на телефона си, да я увеличи достатъчно, че да разчете адреса и да отиде да прибере урната със сърцето на този мръсник. Не можеше обаче да остави Бъч сам. Ченгето изглеждаше изненадано, когато Рот се настани на мястото до шофьора в ескалейда.

- Какво...

- Ще отнесем тялото в клиниката. Можете да се срещнете с Ви там и той ще се погрижи за теб.

- Рот...

- Да потегляме. Какво ще кажеш да караме по пътя, братовчеде?

Бъч включи на скорост, върна назад и зави по първата пресечката, която им се изпречи. Когато стигна до „Трейд", зави наляво и пое към мостовете над река Хъдсън. Докато шофираше, стискаше здраво волана, но не защото беше уплашен, а защото несъмнено се опитваше да се пребори с позивите на гадене.

- Не мога да продължавам да лъжа - промърмори Бъч, когато се озоваха в другия край на Колдуел. Лек пристъп на гадене беше последван от кашляне.

- Напротив, можеш.

Ченгето погледна към Рот.

- Това ме съсипва. Бет трябва да знае.

- Не искам да се тревожи.

- Разбирам. - Бъч издаде звук, като че се задушаваше. - Почакай.

Ченгето спря на покрития с лед банкет, отвори вратата си и започна да се дави в опит да повърне, все едно черният му дроб беше получил нареждане за евакуация от коремната кухина.