Откуп

Трип се изправи с мъка.

— Навехнах си глезените — изохка той.

Лони го сграбчи за раменете.

— Кой? — попита, а гласът му премина в заплашителен шепот. — Кой уби…

Външната врата се отвори и влязоха две жени. Лони кимна и издърпа Трип навън.

— Започвай да вървиш.

— Замръзвам и не мога да ходя — оплака се Трип. — С кола съм. Паркирах зад ъгъла.

Лони разпозна стария „Додж Караван“ веднага щом завиха по Сто и двайсета улица.

— Ако мислиш, че ще вляза пак там, за да можеш отново да ми насочиш електрошоковия пистолет, не си познал.

— Не е в мен.

Трип раздалечи ръце и крака и Лони го опипа. След това му нареди:

— Отвори вана.

— Ето, празно е — посочи Трип, след като вратите бяха отворени. — Качвай се. По-разумно е да продължаваме да се движим.

— Добре, ала опиташ ли нещо, ще ти дръпна шалтера — закани се Лони и се настани на пътническата седалка.

Трип запали мотора, отправиха се на изток.

— Сега ми кажи кой е човекът, с когото разигра цялата тази откачена история с отвличането на богато момче.

— Господин Медисън.

— Нашият господин Медисън? От училището ли?

Трип кимна.

— Имах план. Исках да измъкна пари от баща ми.

— И ти трябваха толкова много, че се наложи да убиеш Питър?

Трип отби вана към бордюра и натисна спирачките.

— Не съм го убил, по дяволите. До снощи дори не знаех, че е мъртъв — викна с насълзени очи. — Медисън го е направил, а аз сигурно съм следващият.

— Значи, мислиш, че Медисън е застрелял и Блекстоун?

— За какво говориш?

— Частният детектив, който работи за баща ти. Някой му е пуснал куршум в главата снощи. Бил е в колата си при „Силвър Муун Дайнър“ — онова заведение, в което отидохме, след като приключихме снимането на сцената с кражбата на кола.

— Двамата с Медисън бяхме в „Силвър Муун“ снощи — призна Трип. — Ала повярвай ми, не съм убивал никого.

— Искаш да ме убедиш, че някакъв мижав даскал, белокож учител от „Барнаби“, сам се е справил с Питър и Блекстоун?

— Не съм видял да го прави, но съм сигурен, че е той.

— Защо? — попита Лони. — За Блекстоун разбирам донякъде, особено ако те е следил, но защо Медисън ще убива Питър?

Трип поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш какво? Прати ме в ада, върна се да молиш за помощ, а сега криеш от мен?

Лони отвори със замах вратата.

Трип го сграбчи за якето.

— Почакай. Съжалявам. Моля те.

— Долу ръцете, Олдън. Не съм твоята кучка. Аз съм най-добрият приятел, когото някога си имал. Така че или отговори на въпроса ми, или си намери друг наивник от гетото да ти целува задника.

Трип пусна якето му.

— Помниш ли Айрин Герити?

— Така и не се срещнах с нея. Онзи път бях болен, затова Питър я снима. Какво за нея?

— Към края на снимките ми каза нещо за баща ми. Нещо, което може да го вкара в затвора до края на живота му.

— И ти й повярва? Дъртачката не е с акъла си.

— Имаше доказателства — истински доказателства… И ми ги даде. Не знаех какво да правя. Питър ме посъветва да поговоря с Хъч, ала аз реших да ги покажа на Медисън. И тогава той измисли този план, как да накараме баща ми да плати на хората, на които е навредил.

— Гледах видеото. Бабето въобще не спомена нищо лошо за баща ти.

— Медисън го изтри, преди да получиш записа. Но Питър го чу до последната дума и мисля, че го убиха заради това.

— Защо тогава просто не вземеш това истинско доказателство, което ти е дала старата дама, и не го предадеш на ченгетата?

— Щях да го направя, но не знам къде е. Дадох го на Питър да го пази.

— По дяволите, човече — изпъшка Лони, като още държеше вратата на вана отворена. — Да бъда твой оператор, било опасна работа. Мисля, че трябва да подам оставка, докато още мога.

— Моля те, знам, че прецаках нещата, но ти си единственият, към когото мога да се обърна.

Лони си пое дълбоко дъх, после тихо въздъхна.

— Да те вземат мътните — каза и затвори вратата. — Какво ти трябва?

57.

— Не знам кога е започнала да изкуква Айрин Герити — каза Мат, — ала е била с всичкия си, когато е врътнала тази сделка с „Гутенберг“. Прегледах до един наличните й банкови записи, но парите, които е направила, никога не са видели бял свят в САЩ. Сигурно са скътани в офшорки.

— Ами къщата й? — попитах.

— Купила я е преди осем години, малко преди да окачи бутонките на стената в „Олдън Инвестмънтс“, но няма никаква следа как е платила за нея — отвърна Мат.

— Сигурен съм, че това е само едно от малкото умения, които е усвоила, докато е работила за Хънтър — казах. — Ще я попитам. С Кайли отпрашваме направо за Ривърдейл, веднага щом се върне от зъболекаря.

Историята със зъболекаря беше, разбира се, пълна измишльотина, но да споделиш с колега „падна ми пломба“, е много по-дискретно, отколкото да признаеш „бракът ми пропадна“.

Върнах се на бюрото си в общата зала, която заема „Специални клиенти“, на третия етаж на 19-и участък. Реших да използвам времето, за да наваксам с набъбващата купчина документи, която е част от блясъка в полицейската работа.

Пет минути по-късно вратите на асансьора се отвориха. Вдигнах очи и се втрещих: към мене се беше запътил последният човек, когото очаквах да видя. Той спря пред бюрото ми и се ухили.