Орки

— Твърде много обиди и унижения. Омръзна ми, Страк. Напуснах я. Не беше лесно, като се има предвид, че в моя народ държат на лоялността. Но Дженеста прекали с жестокостите и оскърбленията. Така че сега съм дезертьор. Също като теб.

— Живеем в странни времена.

— Още двама укротители се присъединиха към мен. Оставих те тук, за да им помогна.

— Това ще е удар за Дженеста.

— И други я напускат, Страк. Не цели орди, но потокът е постоянен. — Тя си пое дъх. — Мнозина са готови да застанат до теб.

— Защото не ме познават. Аз не съм спасител. Дори не съм възнамерявал да дезертирам.

— Но си роден водач. Доказа го, докато командваше Върколаците.

— Едно е да командваш дружина, а друго да управляваш армия или царство. Повечето властници са зли и двулични. Дженеста, Адпар, Кимбал Хоброу. Не искам да съм като тях.

— И няма да бъдеш. Ти ще ни помогнеш да се отървем от тях.

— Древните народи не бива да се бият помежду си. Хората са наши врагове. Или по-скоро унистите.

— Точно така. Затова народите ни трябва да се обединят. Е, нека някой друг ги обединява. Аз съм само прост войник. — Той погледна към ледената стена, сетне вдигна очи към мрачното небе. Като по невидим знак от него заваляха снежинки. Драконът изхърка оглушително.

— Хората са безумци, безразсъдни и склонни към унищожение. Те изяждат магията. Но не само те унищожават Марас-Дантия. И други народи…

— Зная. Но няма да ме накараш да променя мнението си. Не се опитвай, Глозелан.

— Както желаеш. Макар че може да се окаже, че нямаш друг избор.

Той реши да смени темата.

— Като става въпрос за човеци, познаваш ли едного на име Серафейм?

Лицето й остана безизразно.

— Познавам неколцина, но нито един не се казва така.

— И не докара ли още някого снощи тук с мен?

— Не. Защо ще го правя? За човек ли говориш?

Страк се отказа, опасявайки се, че това е поредната му халюцинация.

— Сигурно съм… сънувал. Забрави.

Тя го изгледа учудено.

— Говорят, че у теб имало нещо, което Дженеста много искала.

Той се зачуди каква част от истината може да й разкрие. В края на краищата тя му бе спасила живота.

— Не е само едно нещо — отвърна и пъхна ръка в кесията.

Трите звезди изпълваха шепата му. Глозелан втренчи поглед в тях.

— Не зная нито какво са, нито какво е предназначението им — призна той. — Само, че се наричат инструментуми. Моите орки ги нарекоха звезди.

— Това са инструментуми? Наистина?

Той кимна. За първи път изражението й се променяше. При бруните това си бе истинско постижение.

— Чувала ли си за тях? — попита Страк.

Тя се сепна.

— В някои легенди на моя народ се говори за тях.

— И какво можеш да ми кажеш?

— Не много, ако трябва да бъда откровена. Зная, че трябва да са пет и че са много, много стари. Има една легенда, която ги свързва с моя народ. Става въпрос за Приленда, който е прочут пророк и философ. Според легендата една от тези звезди го е вдъхновявала за пророчествата му.

— Пророчества? За какво?

— Каквото и да е било, отдавна е забравено. Изглежда обаче се касае за Последните дни — за времето, когато боговете ще навият този свят на руло и ще започнат нова игра.

— Ние, орките, имаме подобна легенда.

— Както и да е, никой не знае откъде се е появил този инструментум и къде е изчезнал. Някои твърдят, че той е причинил смъртта на Приленда. Но да ти призная честно, винаги съм смятала тази история за лековерен разказ на надрусани с цветен прашец феи. — Тя погледна към звездите. — А сега виждам едновременно три от тях. Сигурен ли си, че са истински?

— Сигурен съм. — Той прибра звездите.

— Страк, нямам никаква представа на какво са способни, но зная едно — този, който ги притежава, разполага с огромна сила. Така поне се твърди в легендите.

Съдейки по това, което бе преживял в последния си сън, или видение, звездите наистина спотайваха в себе си неописуемо могъщество. Но Страк реши да не й разказва за него. Не призна също и че звездите му „пеят“.

— Сега ми е ясно защо Дженеста толкова много държи на тях. Дори и да не притежават магичен заряд, те имат силата на тотеми. Биха могли да възстановят разклатената й власт. Ако обаче ги използваш ти…

— Стига — прекъсна я той с нетърпящ възражение тон. — Какво ще правиш сега?

— Още не съм решила. Бих искала да се върна в моето царство и да се отдам на съзерцателни заклинания. Но ние, бруните, сме южняци, а както знаеш, на юг има най-много човеци. Роднините ми отдавна се разпиляха по широкия свят. Та може би в края на краищата ще се преместя в крепостта на драконите и ще се придържам към високите райони. — Тя се обърна и погали с привързаност своето животно. Похъркващият дракон дори не повдигна клепачи. — Драконите и бруните винаги са имали свой начин да се разбират помежду си. Драконите са единствената раса, на която се доверяваме безпрекословно, и изглежда те имат същото отношение към нас. Може би гледаме един на друг като на съюзници в тези размирни времена.

Страк изведнъж осъзна, че и тя е изгнаник като него, и изведнъж почувства симпатия към нея.

— Ще продължаваш ли да се противопоставяш на кралицата? — попита го Глозелан.