Орки

Макар немногочислена, малката армия от кентаври бе достатъчна, за да се изравни общият им брой с този на човеците. И щяха да са при орките само след няколко минути.

— Кой ги предвожда? — попита Алфрей.

Знаеха, че няма да е Кеппатаун, заради недъгавия му крак.

— Прилича ми на Гелорак — отвърна Джъп.

Сега вече ясно се различаваха мускулестите гърди на младия кентавър.

Хаскеер пристегна с парче плат раната на ръката си.

— Стига празни приказки — подвикна той. — Чака ни още сеч.

— Вярно — съгласи се Койла. — Да довършим негодниците!

Никой не се подвоуми дали да я последва.

В редиците на блюстителите продължаваше да цари хаос. Земята бе осеяна с трупове. Оцелелите бяха лесна плячка за разярените Върколаци.

Почти веднага след като орките се нахвърлиха върху тях, на полесражението се озоваха и кентаврите. Въоръжени с тояги, копия, малки лъкове и закривени саби те се присъединиха към кланицата. Оцелелите блюстители побягнаха назад, преследвани от бързоногите кентаври.

Изтощена от битката, Койла спря и огледа бойното поле. Младият вожд на Дрогановия клан застана до нея. Той продължаваше да тропа развълнувано с един от предните си крака.

— Благодарности, Гелорак — рече тя.

— Удоволствието беше наше. Не са ни нужни нежелани гости. — Той помръдна с опашка. — Кои всъщност бяха тези?

— Шайка човеци, служещи на своя „вселюбящ“ бог.

Той се засмя сухо, сетне попита:

— Как мина пътуването до Скарок?

— Добре… и зле.

Гелорак огледа Върколаците.

— Не виждам Страк.

— Няма го — каза тихо тя, сетне вдигна очи към небето, опитвайки се да не дава воля на отчаянието си.

2.

Намираше се в безкраен тесен тунел.

Почти докосваше с глава тавана, а когато разпери ръце, пръстите му опряха във влажните лепкави стени. Таванът, стените и подът бяха от камък, но тунелът изглежда бе прокопан в скалата, а не облицован с камъни, защото не напипваше процепи между плочи. Нямаше никакво осветление, ала въпреки това виждаше прекрасно. Чуваше се единствено тежкото му дишане. Не знаеше къде е, нито как е попаднал тук.

Известно време стоя неподвижно, докато привикне с обстановката и реши какво да прави. После отпред се появи бяла светлина. Той тръгна към нея, като предполагаше, че там някъде е изходът на тунела. За разлика от влажните хлъзгави стени подът бе твърд и грапав.

Не беше никак лесно да определя времето, но след около десет минути светлината не изглеждаше по-близо. Очертанията на тунела оставаха същите, никакъв шум не нарушаваше тишината — освен собствените му стъпки. Той продължи да върви, придвижвайки се колкото се може по-бързо в тясното пространство.

Постепенно забрави за времето. Не знаеше дали са изминали минути, или часове. Съществуваше само безкрайното сега, вселена, в която едничката му цел бе да крачи към светлината, която все не успяваше да достигне. Тялото му се превърна в послушна машина.

В някакъв неопределен момент от монотонното му пътуване той започна да си внушава, че светлината е станала по-ярка, макар и не по-голяма. Скоро обаче осъзна, че вече не може да задържа поглед върху нея за повече от няколко секунди.

С всяка крачка чисто бялата светлина ставаше по-силна, докато накрая погълна всичко — пода, стените и тавана. Той затвори очи, но продължаваше да я вижда. Притисна ги с ръце, но и това не промени нищо. Въпреки това продължи да върви, без да сваля ръце от лицето си.

Скоро след това светлината започна да пулсира и той долови ритъма на тези пулсации в гърдите си.

Светлината стана болезнено силна.

Той се опита да се обърне и да побегне. Не можеше. Вече не вървеше, а беше засмукван от ослепително, туптящо, студено сърце.

Извика. Светлината угасна. Той свали бавно ръце и отвори очи.

Пред него се простираше широка и гола равнина. Нямаше дървета, нито трева, нищо, което да оприличи на някой познат пейзаж. Приличаше на пустиня, но пясъкът трябва да беше съвсем ситен. Единственото, което нарушаваше монотонността на гледката, бяха нащърбените черни скали, големи и малки, подаващи се на различни места от пясъка.

Пипалата на зеленикава мъгла обхващаха глезените му, разнасяйки неприятна миризма, която му напомняше за развалена риба. В далечината се виждаха черни планини, издигащи се на невероятна височина.

Но това, което го потресе най-силно, беше небето.

Кървавочервено, безоблачно. Нямаше звезди. Близо до хоризонта висеше огромна луна. По повърхността й се различаваха тъмни петна. Беше толкова голяма и близка, че сякаш можеше да я прониже със стрела. Зачуди се как така не пада и не смазва тази пуста земя.

Той откъсна очи от нея и се обърна, за да погледне зад себе си. Гледката бе същата — сребристосиви пясъци, нащърбени скали, далечни планини, алено небе. И нито следа от тунела.

Въпреки топлината и влагата една зловеща мисъл пробуди ледени тръпки по тялото му. Дали не е умрял и не е попаднал в Ксентагия, оркския ад? Това място наистина приличаше малко на пъкъл. И няма ли всеки миг върху му да се спуснат Айк, Зийнот, Нефетар и Истендел, Светата Четворица на неговата раса, възседнали бойните си колесници, и да обрекат духа му на вечни мъки?