Омагьосаната вода

С едно благосклонно кимване на кралската глава графът бе освободен. Той се отдалечи, запътвайки се към един усамотен район на парка. Тъкмо се канеше да заобиколи група изкуствени скали и зад тях се появи барон Фон Лангенау. Беше свършил разговора си с мадмоазел Д’Осе и възнамеряваше да се отправи към двореца, но неочакваната среща с графа го изпълни с такава изненада, че откритото му лице не съумя веднага да я прикрие. По физиономията на графа също плъзна трепет, който би могъл да се нарече последица от страх, ала странният мъж се владееше дотолкова, че още в следващия миг лицето му прие спокоен израз.

— А, хер барон Фон Лангенау, ако не се лъжа! — произнесе с милостиво кимване на гордо вдигнатата си глава.

— Наистина не се лъжете, хер рицар Фон Шьонинг, граф Царожи или както там гласи истинското ви име. Я ми кажете откровено, драги господине, с каква магия идваме във Версай, с черна или бяла?

От тона му лъхаше безкрайна горчивина. Графът го погледна студено и твърдо в лицето и отвърна:

— Според изхода, който човек си поставя за цел, майн хер. А успехът е винаги гарантиран, ако не се доверява на хора, които са твърде слаби, за да понесат велики неща. Как е баща ви, хер барон?

— Благодаря, много добре!

— Което означава?

— Което означава, че вече няма възможност да се чувства зле. В деня, в който имахте добрината да ни напуснете, без да се сбогувате, той забеляза, че се е довел до просешка тояга. Вашето чудодейно изкуство го бе освободило от всичкото злато и не му бе оставило нищо друго, освен парче мизерно олово във формата на куршум. За съжаление той умееше да борави с такива неща по-добре отколкото с обесници и измамници. Вместо да предложи и това олово на шарлатанина, който офейка с цялото ни имане, той го задържа за себе си. Изстрелът излезе сполучлив, мосю, и сега свидетелите на вашия талант са с един по-малко.

— Много съжалявам, макар това да се предвиждаше, тъй като вашият баща никога не се вслушваше в моите добронамерени съвети. Той беше чирак, който трябваше да действа безусловно според напътствията на своя майстор. Онзи, който се измъква от психическото си битие, за да общува с духове, трябва да има куража да ги подчинява, иначе те го надвиват и той е изгубен. В случая ми е болно за вас. Мога ли по някакъв начин да ви бъда полезен?

— Принуден съм да се откажа от вашата любезност, тъй като не притежавам нищо, с което да ви заплатя за разорението си!

— Аз съм много търпелив, майн хер, но въпреки това си сдържайте езика! Граф Дьо Сен Жермен, който току-що има един поверителен разговор с краля, в никой случай не се чувства заставен да търпи спокойно безоснователните жилвания на барон Фон Лангенау.

— Граф Дьо Сен Жермен? Позволете да ви поздравя с новата титла! Аз също имам да обсъдя днес с краля едно-друго и няма да пропусна да му препоръчам господин графа за управител на неговите финанси.

— Което означава, че искате да застанете като враг срещу мен? Кой предпазлив мъж си пожелава един превъзхождащ го противник! Позволете да ви дам един много ценен урок. Един умен дипломат — а вие, изглежда, сте се насочили към това поприще — се бори със своя враг само тайно и от добре прикрита позиция; той на никаква цена не издава вътрешните си убеждения, понеже тази непредпазливост лесно може да отмести целта му в недосегаема далечина.

— Изслушах безценния ви урок, за да мога да надникна в самата дълбочина на вашето човеколюбиво сърце, но за жалост нямам намерение да го последвам. Ние немците не сме народ блюдолизци, а сме свикнали със силни ходила да странстваме по своя прав път и очи в очи да заставаме с превъзхождащия ни противник: Мосю граф Дьо Сен Жермен, аз ви презирам и ще се погрижа вашето изкуство да не намери тук жертва!

С един презрителен жест той се извърна и се отдалечи.

Графът остана. По лицето му въпреки загара ясно можеше да се различи плъзналата бледнина. След кратък размисъл той се върна в парка и закрачи към двореца. Там научи, че маркиза Дьо Помпадур отдавна е влязла в покоите си.

Той често се бе отбивал при нея, имаше разрешение за пропуск по всяко време и нареди да доложат за него.

Маркизата, при която се намираше първата й дама госпожа Д’Осе, го посрещна с голяма любезност.

— Добре дошъл, скъпи ми графе! Не предполагах, че ще ви видя толкова скоро отново при себе си.

— Можех ли да напусна Версай и да тръгна за Париж, мадам, без да ви благодаря за добротата, която ми оказахте, позволявайки ми да видя и говоря с най-великия владетел на нашето столетие?

— Тази доброта не беше лишена от себичност. От вашите сведения станаха известни процеси, считани досега за невъзможни. Наистина ли ще можете да отстраните петното от диаманта на краля?

— Това гарантирано ще стане. Ще ви го докажа, мадам. Вижте тези камъни!

Той извади от джоба една кутийка и я отвори. В нея имаше топази, смарагди, сапфири и рубини на значителна стойност. Госпожа Дьо Помпадур забрави достойнството си, което иначе проявяваше, и плесна с неподправен възторг ръце.

— Какво богатство в това малко хранилище! Графе, вие сте феномен!