Омагьосаната вода

— Как намирате обстановката?

— Ако бях очаквала, че ще добия представа за цялата поредица от жилищни помещения, се видях разочарована. Беше ми позволено да пристъпя в една-единствена стая, а в нея нямаше ни най-малката забележителност. Но от съседните помещения той донесе някои неща, които предизвикаха удивлението ми. Например колекцията му от диаманти, която направо ми напомни за вълшебната лампа на Аладин.

— Значи е богат?

— Убедена съм в това, макар хората по никой начин да не могат да си обяснят неговото богатство. Той няма имения, ренти, банкери, никакви твърди приходи от някакво друго естество. Карти и зарове никога не докосва и въпреки това води голямо домакинство. Има прислуга, коне, карети и огромно количество скъпоценни камъни от всякаква големина, вид и цвят. Човек наистина не знае какво да мисли за всичко това!

— Той сигурно е някой изпечен шарлатанин. Може би някой ден ще го срещнем — каза Людовик.

Не искаше да признае, че отдавна е чувал за графа и вярва на разказваното повече, отколкото допуска да се забележи. Нима не беше възможно да намери помощ при „изпечения шарлатанин“ срещу постоянната липса на пари в хазната? Тази мисъл много го бе занимавала и поради това бе намекнал за една привидно случайна среща с графа тъкмо в настоящия час.

Намекът беше разбран и осъществен. Точно когато завиваха около ъгъла, съгледаха един мъж, който държеше в ръката си роза и така внимателно я оглеждаше, че явно не забеляза приближаването на двора. Очите на краля се плъзнаха изучаващо по фигурата на непознатия и просветнаха с доволен поглед.

Беше разпознал очаквания. При все това попита с гневна физиономия:

— Кой е този мъж? Известно е, че по време на нашето присъствие тук никой няма право на достъп!

Графиня Дьо Жержи веднага схвана положението.

— Сир — отвърна тя, — това е граф Дьо Сен Жермен. Той е свикнал да се осмелява повече от други. Ще позволи ли, Ваше величество, да го представя?

Кралят кимна сдържано.

— Ще проявим благосклонност да побеседваме няколко минути с него.

Госпожа Дьо Жержи пристъпи към странния мъж, поздрави го и го поведе към краля.

Непознатият беше среден на ръст, имаше изискано държане, правилни черти, тъмен тен на лицето и черна коса. Облеклото му беше семпло, но изработено с вкус.

Единствената украса, която си бе позволил, действително необикновена, се състоеше в голямо количество диаманти, които носеше по всички пръсти, ланеца и вместо копчета. Само токите на обущата всеки познавач би оценил на най-малко двеста хиляди франка.

Людовик прие почтителния му поздрав с любезно кимване и започна, както винаги правеше, разговора без всяко встъпление:

— Казват, че възрастта ви възлизала на няколко столетия. Вярно ли е това?

— Сир — отвърна Сен Жермен с израз в гласа и лицето, свойствен единствено за хора с дух, — аз от време на време се забавлявам, като оставям, а не карам хората да вярват, че съм живял в по-стари времена.

— Но истината, графе, е…

— Истината често е недостижима — гласеше уклончивият отговор.

— Според уверението на няколко лица, на които сте били известен още при управлението на моя дядо, би трябвало да имате повече от сто години.

— Това не би било изненадваща възраст. В севера на Европа съм виждал хора, достигнали сто и шейсет години, че и отгоре.

— Зная, че има неща, които обръщат изследванията на учените с краката нагоре. Бих се радвал да получа доказателство, че сте живели през миналото столетие.

— Това е много просто, сир!

Той измъкна от джоба един подвързан по готически образец бележник, отвори го и извади един от многобройните листове.

— Ще бъде ли достатъчно едно свидетелство на великия Монтен, Ваше величество?

— Как? — попита кралят учудено. — Вие претендирате лично да сте познавали Монтен, който е починал през 1592 година?

— Твърдя го и моля да ми бъде позволено да го докажа!

— Дайте листа на маркизата!

Графът се подчини, а госпожа Дьо Помпадур прочете редовете на философа, смятан по онова време за ненадминат.

„I’n’est homme de bien qui mette a I’examen des bis toutes ses actions et pensees’ qui ne soit pendable six fois en sa vie; voire tel qu’il serait dommage et tres ihjuste de punir. A son ami, le comte de Saint-Germain. M. Eyquem de Montaigne.“8

Удивеният монарх посегна към бележката и се убеди, че Монтен я е написал със собствената си ръка през 1580 година.

— Във висша степен забележително! — извика той и се обърна към свитата си: — Елате насам, мосю, и вижте граф Дьо Сен Жермен, който е толкова възрастен, че лично е познавал Монтен!

Херцог Дьо Бранка, господин Дьо Гонту, абат Бернис и други пристъпиха по-близо и не съумяха да сдържат удивлението си. То стана още по-голямо, когато видяха скъпоценните камъни на графа. Кралят забеляза учудването им и попита:

— Вие, изглежда, сте голям любител на камъни?

— Станало ми е навик да се занимавам много с тях, сир. Особено живо ме запленява тяхното възникване, растежът им.

— Означава ли това, че считате за възможно човек да добие толкова дълбоко влияние в това възникване, че да създава според желанието си такива камъни?