Нощен ездач

Детето се превърна в смисъл на целия й живот. Тя постепенно започна да обръща все по-малко и по-малко внимание на имението. Ратаите негри и надничарите идваха, за да получат нареждания или да я попитат нещо, но тя ги караше да чакат понякога час, че и два, докато изкъпе детето, докато му изглади някоя панделка или му върже корделките. Мъжете присядаха на верандата зад къщата, заглеждаха се мълчаливо в двора или тихичко разговаряха. „Тая мис Луси и пет пари не дава, че божията светлина нахалос си отива!“, подмятаха те и току се подсмиваха. След някое време тя излизаше при тях, придаваше си строг и делови вид и бе готова и по най-незначителния повод да ги залее с лавина от обвинения, които те тъй и не можеха да разберат с какво са заслужили. Кажи-речи, половината й имот се попиля. Къщата, дървена едноетажна сграда с шест стаи, издигната навремето върху основите на кучкарника, тъй се разнебити, че едва ли можеше да бъде вече потегната. На места дървенията се откова и оголи остарелите греди, нацепени от пукнатини. Някои от дъските на входното стълбище прогниха; мазилката на тавана в стаите откъм фасадата, където покривът течеше най-силно, изпопада на плаки, а по самата фасада не остана и помен от боя. Но макар че с всяка година ставаше все по-бедна и по-мърлява в черните си рокли, мис Бърнам неизвестно как винаги намираше пари, за да купи дрешки и панделки на детето. Колкото повече домът й се разпадаше, а дрехите й се окъсваха, толкова по-надута и високомерна ставаше тя в отношенията си със съседите. Започна да приписва какви ли не подвизи и заслуги на баща си, като в началото го правеше тъй изкусно и уж между другото, но в същото време свенливо отблъсквайки всяка проява на любопитство, че всички, с изключение на най-недоверчивите, ги приемаха за чиста монета. После, окуражена сякаш от успеха, тя разшири обхвата на измишльотините си и започна да се връща към все по-величавото и по-баснословно минало.

Мис Бърнам мразеше всички млади мъже, защото й се струваше, че докато говори, зорките им очи неизменно се заковават в някое счупено стъкло, окъсан килим или дори в зачервените й напукани ръце. Мразеше ги и ги презираше, ала най-голяма злоба изпитваше към Пърси Мън. Той беше по-учтив и по-внимателен с нея от останалите, но беше и най-мълчаливият, най-наблюдателният и тя от самото начало разбра, че точно от него трябва да се страхува, че именно той ще й отнеме Мей.

Мън се ожени за Мей след двегодишно ухажване. Можеше да го стори и по-рано, но преди това искаше да си създаде клиентела и да посъбере пари. Почти веднага след медения месец в Луивил той изпрати няколко души да препокрият къщата на мис Бърнам и да я боядисат. Нареди им да отидат и да започнат работа, а в случай, че тя нещо ги попита, да казват, че въпросът е уреден. Докато майсторите работеха, тя се правеше, че изобщо не ги забелязва и нивга не спомена това пред него, а доколкото му бе известно — и пред Мей. Сякаш поправката на покрива и боядисването на къщата бяха природно явление, порой или пък настъпването на нов сезон.

— Колко си добър, Пърс! Ти направи толкова за леля Луси!

— Не мога да гледам спокойно как се съсипва нечий имот. Пък и един ден всичко това ще бъде твое.

— Леля много ще се зарадва на ремонта — увери го Мей.

Той обаче не й каза, че е ипотекирал част от своята земя, за да изплати заема върху къщата. Нито пък спомена за това пред мис Бърнам. Мей често я навестяваше, ала трудно успяваше да я накара и тя да им погостува. Мън знаеше, че го мрази и че никога няма да му прости, но не защото й бе отнел Мей, боядисал къщата или пък предотвратил изхвърлянето от собствения й дом. Докато пътуваше с двуколката в септемврийското утро, за да поговори с жена си и ако е възможно, да я убеди да се върне при него, той знаеше, че независимо от крайния резултат мис Бърнам ще намери повод за разпалване на старата вражда.

Завърза кобилата за една тараба, опипа я, откри, че е прогнила, изпсува и прехвърли поводите на друга, която му се видя по-здрава. Тръгна към къщата между двете редици изкорубени мъхнати кедри. Негърката, която отвори при похлопването, го остави да чака на верандата, а когато се върна, заяви:

— Мис Луси рече да заповядате в салона.

После го поведе по коридора, отвори някаква врата вляво и се отдръпна.

— Но аз исках да говоря с мис Мей! — каза той.

— Мис Луси каза, че ще дойде — отвърна жената и се отдалечи, а той се озова в почти тъмния салон.

Въздухът беше студен, неподвижен и лъхаше на прах. Без да се замисля, прекрачи към най-близкия прозорец, пресегна се да дръпне пердето, но реши, че ще бъде нахално от негова страна, и се върна в средата на стаята. Тя не беше голяма. Двете опиращи тавана масивни библиотеки с остъклени врати, столовете и канапенцата, големите напукани вази се навалиха отгоре му в полумрака. Стоеше сред тях, долавяше учестеното биене на сърцето си и вдишваше миризмата на прах и конски косъм.