Нощен ездач

Колко е пусто, бездънно и чисто! — помисли си той и продължи да се взира нагоре. Остави гълъба там, където беше паднал, с потопено във водата крило. Някое животно ще го намери и ще го изяде, рече си той. Покатери се на брега, който тук беше по-стръмен, и с бързи крачки започна да си пробива път през гъсталака към нивите. Сега сигурното, отделящо го от света прикритие на дървесата му се стори тягостно и непоносимо. Промуши се през сплетените храсти и треволяка и с облекчение излезе в края на голото поле. После бързо пое нагоре по склона към скритата в горичката къщурка. С мен става нещо, помисли си Мън и закрачи още по-бързо.

Да, става нещо и аз трябва да му сложа край!

Два дни по-късно отиде в имението на Бърнам, за да се види с Мей.

Докато генерал Сам Бърнам беше още жив, Луси Бърнам, едната от двете му дъщери, изцяло се бе посветила на него, а след смъртта му — на неговата памет. Майка й почина скоро след като генералът се завърна от войната и последната й воля беше двете й дъщери да се грижат за баща си. На погребението той стоеше между тях, прегърнал ги през рамо, а сълзите се стичаха от сините му очи по гъстите русоляви мустаци. Подобно на майка си по-голямата от дъщерите, Луси, цял живот остана негова опора и робиня.

Сам Бърнам, произведен в бригаден генерал към края на войната, беше суетен, празноглав, добродушен и лишен от каквито и да било амбиции хубавец. Войната бе започнал с чин майор, даден му по чисто политически съображения, без самият той да има и най-малко понятие от азбуката на новата си длъжност, но за сметка на това изглеждаше внушителен и войнствен в бляскавия си мундир. Макар изобщо да не се отличи, не беше страхливец, нито пък особено тъпоумен, а веселият нрав му бе създал сред колегите известна, и то не съвсем за пренебрегване слава, която му помагаше при повишенията. Към края на войната бойците не достигаха даже и за рота, и затова след Атланта го произведоха в бригаден генерал. После потъна в забвение. Никога не беше вземал решения, отнасящи се до самия него. Животът му открай време бе уреждан от баща му, от жена му, от по-висшестоящи офицери или пък от някой отракан адютант. Сега баща му беше изкуфял и банкрутирал, войната свършила, а жена му — покойница.

След като животът в щата започна да навлиза в обичайното си русло и той се поокопити от терзаещия го душевен смут, захвана се с политика. Имаше известен опит отпреди войната и сега това му изглеждаше единственото занимание, в което неговата словоохотливост и добродушие, внушителната осанка и военното му досие можеха да бъдат възнаградени по достойнство. С известна уговорка би могло да се каже, че е преуспял. Ала в очите на колегите си той изглеждаше все по-окаян и падаше все по-ниско и по-ниско. В политиката човек можеше да припечели дори и от най-незначителния пост, но Сам Бърнам беше честен. Докато другите ламтяха за пари или за информация, чрез която да се сдобият с тях, той търсеше единствено ласкателства. Това бе начинът хората да получат неговия глас или подкрепа и те добре го знаеха.

Навремето жена му вещо и с удоволствие бе ръководила делата му. След това тези задължения пое дъщеря му Луси. Тя обаче не се справяше толкова добре — на моменти бе ту упорита, ту отстъпчива, ту подозрителна, ту доверчива. По време на многобройните му отсъствия се опитваше да поддържа криво-ляво фермата, но когато той си беше у дома, прахосваше цялата си енергия, за да му угажда. След като сестра й Рут, която Луси смяташе за дете, забягна с някакъв непознат и беден като църковна мишка младеж от Арканзас, тя засили проявите на преданост към баща си. А когато скоро след сватбата на Рут генералът бе победен в кампанията за преизбирането му и здравето му се влоши, тя просто се самозабрави. Рядко се отделяше от него. Четеше му дълго, най-вече романи, като се мъчеше да държи вестниците по-далеч от него, от страх да не се разстрои. Носеше му цветя от занемарената градина край къщата и с увещаващ глас, като да говореше на малко момченце, току се глезотеше: „Виж, татенце, нали са много красиви тази година?“ Друг път решеше гъстата му дълга коса, разтъркваше с пръсти гладкото му, почти без бръчица чело или приглаждаше все още запазилите естествения си цвят мустаци. И тогава той я хващаше за китките, докато тя се отпускаше на колене до него, галеше нежно ръцете й и с треперливия си меланхоличен глас шептеше: „На този свят съм видял какво ли не, мъничка моя. Стар съм вече и съм бил свидетел на много неща — разкош и бляскави церемонии, почит и доблестни дела, но — и знам, че туй, което ти казвам, е истина — няма нищо по-важно от едно добро и любящо сърце! А твоето е точно такова, Луси!“ В подобни моменти радостта й бе тъй голяма, че се чувстваше стократно възнаградена.