Неуговорени срещи

Те платиха и се упътиха към изхода. Валентин ходеше още по-изправен, отколкото обикновено, и току със замах удряше показалеца си в челото, поздравявайки познатите лаборанти, които с любопитство и изумление зяпаха светилото на световната физика. На самия изход, като поздравяваше усмихнатия до уши портиер, той събори очилата си и тримата се хвърлиха да ги хванат.

— Пфу, Ричард… — повтаряше Валентин, докато влизаше в пежото. — Напихте ме без-бож-но. Не биваше така, дявол да го вземе… Неудобно е. Утре ще правя експеримент. Знаете ли, много интересна работа…

И той се захвана да разказва за утрешния си експеримент, като току се отклоняваше с някой виц и повтаряше: „Напихте ме… По дяволите…“ Нънан го откара в научното градче и го предаде лично в ръцете на жена му, която взе весело да се възмущава, щом видя в какъв вид е мъжът й.

— И-имаме гости ли? Кой е? А, професор Бойд? Сега ние с него… Ричард! Къде хукнахте, Ричард?…

Нънан чу това, — когато вече бягаше по стълбите. — „Ето че и те се страхуват — мислеше си той, докато се настаняваше отново в пежото. — Страхуват се, страхуват се големите глави… Ами че то така и трябва да бъде. Те трябва да се страхуват даже повече, отколкото всички ние, простите хора, взети заедно. Нали ние просто нищо не разбираме, а те поне разбират до каква степен нищо не разбират. Взират се в тая бездънна пропаст и знаят, че неминуемо ще трябва да се спускат там, сърцето замира, но трябва да се спускат, а как да се спуснат, какво има там, на дъното, и най-важното — ще може ли после да се измъкнат… А ние, грешните, гледаме, така да се каже, на друга страна. Какво пък, може би така и трябва. Нека всичко си върви по реда, а ние все някак ще преживеем. Правилно каза той: най-героичната постъпка на човечеството е това, че е оцеляло и занапред има намерение да оцелее… И все пак, дяволите да ви вземат — каза той на пришълците. — Не можахте ли да си направите пикник на друго място. На Луната например. Или на Марс. И вие сте същата равнодушна шайка като останалите, макар да сте се научили да свивате пространството. Виж ги ти, пикник си направили. Пикник…“

„Как ли ще мога най-добре да се справя с моите пикници? — мислеше той, като караше бавно пежото по ярко осветените мокри улици. — Как ли бих могъл по-хитро да свърша тази работа? По принципа на най-малкото действие. Както в механиката. За какъв дявол ми е тази никаква диплома за инженер, ако не мога да измисля как по-хитро да й дам да разбере на тази саката хиена?“

Той спря автомобила пред къщата, където живееше Редрик Шухарт и поседя малко зад волана, като си правеше сметка как да води разговора. После измъкна „инаквото“, слезе от автомобила и чак тогава забеляза, че къщата изглежда необитаема. Почти всички прозорци бяха тъмни, в градинката нямаше никой и даже уличните лампи там не светеха. Това му напомни какво ще види сега и той зиморничаво се сгуши. Даже му мина през ум, че може би с по-разумно да извика Редрик по телефона и да си поговори с него в колата или и някое тихо барче, но после отхвърли тази мисъл. По редица причини. „И освен всичко друго — каза си той, — хайде да не замязваме на всичките тия жалки гадинки, които се разбягаха като хлебарки, попарени с вряла вода.“

Нънан влезе във входа и без да бърза, се заизкачва по отдавна неметеното стълбище. Наоколо цареше мъртва тишина, много врати към стълбищните площадки бяха открехнати или широко разтворени, а от тъмните антрета се носеха застояли миризми на влага и прах. Той спря пред вратата на квартирата, където живееше Редрик, приглади косите си, зад ушите, въздъхна дълбоко и натисна копчето на звънеца. Известно време зад вратата беше тихо, после дъските на пода изскърцаха, ключалката щракна и вратата полека се открехна. Стъпки той така и не чу.

На прага стоеше Маймунката, дъщерята на Редрик Шухарт. В полутъмната площадка на стълбището нахлу ярка светлина от антрето и в първия миг Нънан видя само тъмния силует на момичето и си помисли колко се е източила през последните няколко месеца, но после тя отстъпи назад в антрето и той видя лицето й. И моментално гърлото му пресъхна.

— Здравей, Мария — каза той, като се стараеше да говори колкото се може по-ласкаво. — Как си, Маймунке?

Тя не отговори. Мълчаливо и съвсем безшумно се дръпна към вратата на гостната, като го гледаше изпод вежди. Изглежда, не го позна. Пък и той, честно казано, не можеше да я познае. „Зоната — помисли си той. — Лоша работа…“

— Кой е! — попита Гута, като надникна от кухнята. — Боже мой, Дик! Къде се изгубихте толкова време? Знаете ли, Редрик се върна!

Тя забърза към него, като пътьом изтри ръцете си в кърпата, преметната през рамото й, все такава красива, енергична, силна, само дето някак си беше отъняла: лицето й посърнало и очите й такива едни… трескави може би?

Той я целуна по бузата, даде й шлифера и шапката си и каза:

— Чухме да разправят, чухме… Ама все не мога да се измъкна и да намина. В къщи ли си е?

— В къщи е — каза Гута. — Има там един при него… Сигурно скоро ще си отиде, откога седят. Влизайте, Дик…