Неуговорени срещи

— Да-да, „черните капки“… Хубаво име… Нали знаете за техните свойства? Ако към такова топче се насочи светлинен лъч, светлината излиза от него със закъснение, като закъснението зависи от масата на топчето, от размерите му и от още някои параметри, а честотата на изходящата светлина винаги е по-малка от честотата на входящата… Какво е това? Защо става така? Има една безумна идея, че може би тези ваши „черни капки“ са гигантски области от пространство, което има свойства, по-различни от свойствата на нашето и се е свило така под въздействието на нашето пространство… — Валентин извади цигара и запуши. — Накратко казано, обектите от тази група са напълно безполезни за днешната човешка практика, макар че от чисто научна гледна точка имат фундаментално значение. Това са паднали от небето отговори на въпроси, които ние още не умеем да задаваме. Споменатият преди малко сър Исак вероятно не би се оправил с лазера, но във всеки случай би разбрал, че такова нещо е възможно и то би повлияло много силно на неговия научен мироглед. Няма да се впускам в подробности, но съществуването на такива обекти, като магнитните уловители, К–23, „бялото колело“, заличи от лицето на земята доста процъфтяващи до неотдавна теории и породи съвсем нови идеи. А пък има и трета група…

— Да — каза Нънан. — „Пачата на вещицата“ и тъй нататък…

— Не-не. Всичко това трябва да се отнесе или към първата, или към втората група. Имам предвид обекти, за които знаем нещичко само по слухове, обекти, които никога не сме държали в ръцете си. „Скитника Дик“, „веселите призраци“… Машината на желанията.

— Един момент, почакайте — каза Нънан. — Това пък какво е?

Валентин се засмя.

— Вижте, и ние си имаме работен жаргон. „Скитника Дик“ е същото онова хипотетично механично мече, което буйствува в развалините на завода. А „веселите призраци“ са някакво опасно турбулентно течение, наблюдавано в определени райони на Зоната.

— За пръв път чувам — рече Нънан. — А машината на желанията трябва да е прословутото Златно кълбо… Вие вярвате ли в Златното кълбо, господин учен?

Валентин повдигна рамене.

— Допускам, че някъде в Зоната има нещо кръгло и златисто. Допускам, че то улавя нашите биотокове и може да изпълнява най-простите желания — да утолява глада, жаждата. Такива неща не могат да учудят съвременната бионика… Но не говоря за тях… Разбирате ли, Ричард, ние се ровим в Зоната вече двайсет години, а не познаваме и една хилядна част от това, което е там. А ако става дума за въздействието на Зоната върху човека… Тука между другото ще се наложи да включим в класификацията още една, четвърта група. Вече не от обекти, а от въздействия. Тази група е изучена толкова лошо, че е направо безобразие, макар според мен натрупаните факти да са повече, отколкото е необходимо. Вие знаете, Ричард, аз съм физик и следователно съм скептик. Но и мен понякога ме побиват тръпки, когато мисля за тези факти.

— „Живите покойници“ — промърмори Нънан.

— Не това. „Живите покойници“ са нещо загадъчно, но само толкова. Как да го кажа… Да речем, нещо, което можем да си представим. Ала когато изневиделица около човека ни в клин, ни в ръкав започнат да се разиграват извънфизични, извънбиологични явления…

— А, вие имате предвид преселниците…

— Точно така. Знаете ли, математическата статистика е много точна наука, макар че има работа със случайност. И освен това тази наука е много красноречива, нагледна…

Вече пийнал, Валентин заговори по-високо, бузите му се зачервиха, веждите над огромните му тъмни очила се вдигнаха високо и набръчкаха челото му като хармоника.

— Розали! — гракна той неочаквано. — Дайте ми още коняк! И в по-голяма чаша!

— Харесват ми тези, дето не пият — с уважение каза Нънан.