Неуговорени срещи

Ей така например би могъл да се обясни одевешният разговор. Но само този разговор и нищо повече. С тази хипотеза не биха могли да се обяснят нито тъмната история с Тристан, нито тъмната история с Майя Глумова, нито пък още повече причината, поради която Лев Абалкин има нужда да се крие. Сега той би трябвало да се разхожда из „Комкон“ и да разпердушинва онези, които са го оскърбили, нали е човек с несдържан характер и артистична психика… Впрочем в тази моя хипотеза все пак имаше някои рационални зрънца и възникваха някои практически въпроси. Реших да ги задам на Екселенц, но отначало трябваше да позвъня на Сергей Павлович Федосеев.

Погледнах часовника си. Беше 21:51. Да се надяваме, че старецът още не си е легнал.

Действително се оказа, че старецът още не си е легнал. С известно недоумение, сякаш не можеше да ме познае, той гледаше от екрана журналиста Камерер. А журналистът Камерер го заля с извинения за безпокойството по никое време. Извиненията бяха приети, обаче недоумението не изчезна от лицето му.

— Имам буквално един-два въпроса към вас, Сергей Павлович — угрижено каза журналистът Камерер. — Вие нали се срещнахте с Абалкин?

— Да. И му дадох вашия номер.

— Извинете ме, Сергей Павлович… Той току-що ми се обади… и разговаря с мен някак особено… — Журналистът Камерер трудно намираше подходящите думи. — Останах с впечатление… Разбирам, че просто не бива да му обръщам внимание, но нали всичко може да стане… В края на краищата той може да ви е разбрал неправилно…

Старецът напрегна вниманието си.

— За какво става дума? — попита той.

— Вие нали му разказахте за мен… Е, т-там, за нашия разговор…

— Естествено. Но не ви разбирам. Нима не биваше да му разказвам?

— Не-не, работата не е там. Очевидно той все пак ви е разбрал неправилно. Представете си, не сме се виждали с него петнайсет години. И още щом се поздравихме, той започна с някакъв болезнен сарказъм да ме възхвалява за това, че… Накратко казано, той фактически ме обвини, че претендирам за неговия приоритет в работата с главанаците! Уверявам ви, без да има никакви, дори най-малките основания за това… Разберете ме, аз разработвам този въпрос само като журналист, като популяризатор и нищо повече…

— Почакайте, почакайте, млади момко! — Старецът вдигна ръка. — Успокойте се, моля ви. Разбира се, че нищо такова не съм му казвал. Дори и просто защото абсолютно нищо не разбирам от тези работи…

— Ами… може би… някак си не съвсем точно сте се изразили…

— Вижте какво, изобщо не съм говорил за това. Казах му, че някакъв журналист Камерер пише книга за него и се обърна към мен за материал. Номерът на журналиста е еди-кой си. Обади му се. И толкоз. Това е всичко, което му казах.

— Ама тогава нищо не разбирам — почти отчаяно каза журналистът Камерер. — Помислих си, че той някак си неправилно ви е разбрал, но щом не е така… тогава не знам… Тогава това е някакво болестно състояние. Мания някаква. Изобщо тези прогресори може и да се държат напълно почтено, когато са на работа, но на Земята понякога съвсем се разпускат… Изглежда, нервите им не издържат…

Старецът свъси вежди.

— Ами знаете ли… В края на краищата не е изключено Лев действително да не ме е разбрал, както трябва… или по-точно да не ме е изслушал докрай… Разговорът ни беше кратък, аз бързах, духаше силен вятър, боровете доста шумоляха, а за вас си спомних едва в последния момент…

— Не-не, нищо такова не искам да кажа… — отстъпи журналистът Камерер. — Възможно е именно аз да не съм разбрал Лев както трябва… Знаете ли, освен всичко, бях потресен от неговия вид… Той много се е променил, станал е такъв един недружелюбен… На вас не ви ли се стори така, Сергей Павлович?

Да, на Сергей Павлович също му се сторило така. Принуждаван и подтикван от недостатъчно прикриваната обида на простодушно-общителния журналист Камерер, той постепенно и заплетено, срамувайки се от своя ученик и от някакви свои мисли, разказа какво се е случило между тях.

Към 17:00 часа С. П. Федосеев потеглил с глайдер от своята вила „Комарите“ към Свердловск, където трябвало да се състои някакво заседание на някакъв клуб. След петнайсет минути буквално го атакувал и го заставил да се приземи в дива борова гора някакъв глайдер, който се взел бог знае откъде, а неговия водач се оказал Лев Абалкин. На поляната сред шумолящите борове между тях се състоял кратък разговор, протекъл по вече познатата ми схема на Лев Абалкин.

Още щом се поздравили, фактически без да даде на стария учител да си отвори устата и без да губи време за прегръдки, той се нахвърлил върху стареца със саркастични благодарности. Язвително благодарил на нещастния Сергей Павлович за онези неимоверни усилия, които той уж бил положил, за да убеди комисията по разпределението да изпрати абитуриента Абалкин не в Института по зоопсихология, където абитуриентът от глупост и неопитност имал намерение да постъпи, а в училището за прогресори, за тези усилия, които се увенчали с блестящ успех и направили целия по-нататъшен живот на Лев Абалкин толкова безгрижен и щастлив.