Неуговорени срещи

Без да се издавам с нищо, ги оставих хубавичко да се разпалят, а после, в кулминационния момент, когато вече решиха, че техният началник е лапнал въдицата, им предложих да си обират крушите. И щях да ги изгоня, защото здравата ме доядя и на тях, и на мене, но тогава (пак без предупреждение) взе, че се появи Альона. Съдбата ми била такава, помислих си аз и се запътих към кухнята. И тъй, и тъй беше станало време за вечеря, а даже на младите провокатори им е ясно, че пред външни хора не бива да разговарят за нашите работи.

Вечерята излезе чудесна. Провокаторите забравиха за всичко на света и взеха да се перчат пред Альона. Когато тя ги срязваше, аз почвах да се перча — колкото да се намирам на работа. Парадът на петлите завърти с грандиозен спор — къде да отидем сега. Сандро настояваше да се замъкнем да слушаме „Октопус“, при това незабавно, защото най-хубавите им парчета са в началото на програмата. Андрей се запали като истински музикален критик, нападките му срещу „Октопус“ бяха страстни и лишени от каквато и да било мисъл, неговата теория за съвременната музика беше смайващо свежа и чиста и се свеждаше до това, че сега, през нощта, е най-подходящото време да изпробваме под ветрила новата му яхта „Любомудър“. Аз бях за играта на изречения или в краен случай на факти. Щом се досети, че днес никъде няма да ходя и изобщо съм зает, Альона се разстрои и взе да се държи неприлично. „“Октопус" зад борда! — настояваше тя. — На бимбомбрамселите! Хайде да вдигаме гарга!" И така нататък.

В самия разгар на тази дискусия, в 19:33 часа, зачурулика видеофонът. Андрей, който седеше най-близо до него, си тикна пръста в клавиша. Екранът светна, но изображение не се появи. И нищо не се чуваше, защото Сандро ревеше с пълно гърло: „Острови, острови, острови…“, като извиваше странно тялото си, опитвайки се да подражава на неподражаемия Б. Туарега, докато Альона, вече пощуряла, се опитваше да го надвика с „Песен без думи“ на Глиер (а може и да не е на Глиер).

— Млъкнете! — креснах аз, провирайки се към видеофона.

Врявата понамаля, но от апарата все така не се чуваше никакъв звук, а празният екран продължаваше да мъждука. Това едва ли беше Екселенц и аз се успокоих.

— Почакайте, ще преместя апарата — казах аз в синкавото трептене.

В кабинета сложих видеофона на бюрото, стоварих се във фотьойла и казах:

— Е, тук е по-тихо… Само имайте предвид, че не ви виждам.

— Извинете, забравих… — каза плътен мъжки глас и на екрана се появи бледосинкаво лице с дълбоки бръчки около устата, които се спускаха към брадичката. Челото беше ниско и широко, големите му очи бяха хлътнали дълбоко, а правите черни коси падаха до раменете.

Интересно беше, че веднага го познах, но не разбрах веднага, че е той.

— Здравейте, Мак — каза той. — Познахте ли ме?

Трябваха ми няколко секунди, за да се овладея. Бях съвсем неподготвен.

— Моля ви се, моля ви се… — бавех се аз, като трескаво преценявах как би трябвало да се държа:

— Лев Абалкин — напомни ми той. — Спомняте ли си? Саракш. Синята змия…

— Боже мой! — извика журналистът Камерер, в миналото Мак Сим, резидент на Земята на планетата Саракш. — Льова! А на мен ми казаха, че не сте на Земята и не се знае кога ще бъдете… Или пък още сте там?

Той се усмихна.

— Не, вече съм тук… Но аз май ви попречих?

— И дума да не става. Как ще ми пречите! — с дълбоко вътрешно убеждение каза журналистът Камерер. Не онзи журналист Камерер, който посети Майя Глумова, а по-скоро онзи, който навести учителя. — Вие ми трябвате! Та аз пиша книга за главанаците!

— Да, зная — прекъсна ме той. — Тъкмо затова ви се обаждам. Но, Мак, нали аз отдавна вече не работя с главанаците.

— Няма никакво значение — възрази журналистът Камерер. — Важното е, че вие бяхте първият, който работи с тях.

— Мисля, че първият бяхте вие.

— Не. Аз просто ги открих и толкоз. И изобщо за себе си вече съм написал. Събрал съм материал и за най-новите изследвания на Комов. Както виждате, имам вече увода и заключението, остава ми най-дребната работа — съдържанието… Слушайте, Лев, трябва непременно да се срещнем. Колко време ще бъдете на Земята?

— Малко — каза той. — Но непременно ще се срещнем. Наистина днес не ми се иска да…

— Мисля, че и за мен днес не е много удобно — бързо го подкрепи журналистът Камерер. — А какво ще кажете за утре?

Известно време той мълчаливо се вглежда в мен. Неочаквано си дадох сметка, че изобщо не мога да определя цвета на очите му, твърде много бяха хлътнали под надвисналите му вежди.

— Чудна работа — проговори той. — Вие никак не сте се променили. А аз?

— Честна дума? — попита журналистът Камерер, колкото да каже нещо.

Лев Абалкин отново се усмихна.

— Да — каза той. — Двайсет години минаха. И знаете ли, Мак, че си спомням за това време като за най-щастливото. Всичко беше пред мен, всичко едва започваше… И знаете ли, като си спомням сега за това време, си мисля: колко дяволски много ми е провървяло, дето започнах с такива ръководители като Комов и като вас, Мак…

— Е, де, Лев, не преувеличавайте — каза журналистът Камерер. — Че какво общо имам тука аз?