— На нас какво ни пука? Мишената е бил французин.
— Куршумът е бил американски.
— Откъде знаем?
— От газовия хроматограф. Има някакво споразумение, сключено преди няколко години и слабо отразено в медиите. Всъщност изобщо не е било отразено. Според него всеки производител на боеприпаси е длъжен да използва различна сплав. Много малко различна, но достатъчно. Нещо като подпис.
— Целият свят купува американски патрони.
— Става дума за нов играч на сцената, Ричър. Почеркът му не е засичан досега. Това е била първата му поръчка. Разчитал е да си създаде име с нея. Съвсем основателно, тъй като е трябвало да стреля два пъти в бърза последователност, при това от хиляда и триста метра с петдесети калибър. При успех влиза в „А“ групата и остава там до края на живота си. При неуспех отива при аматьорите, също завинаги. Чист хазарт. Залозите са високи. Което означава само едно — той е знаел, че ще улучи. Няма как да е иначе. Приемаш поръчка за двоен изстрел от хиляда и триста метра с
Това беше добър въпрос.
— За у нас ли питате? — изгледах го аз. — И искате честен отговор? Мисля, че можем да сме доволни, ако при всяко поколение в армията има един такъв снайперист сред тюлените, двама в морската пехота и още двама в армията. Общо петима, които задължително трябва да служат по едно и също време.
— Но ти току-що отрече, че това е дело на човек от спецчастите.
— Значи трябва да прибавим в сметката още петима от предишното поколение, които са се уволнили наскоро. Достатъчно стари, за да ги пенсионират, но достатъчно млади, за да са във форма. Тях трябва да търсите.
— Наистина ли мислиш така? Някой от предишното поколение снайперисти?
— Не виждам кой друг би успял.
— А колко са големите държави, които отдавна разполагат с такива елитни стрелци?
— Може би пет.
— Ако приемем, че всяка от тях разполага с по петима в едно поколение, това прави общо двайсет и пет човека в целия свят, нали така?
— Приблизително.
— Не приблизително, а абсолютно точно. Двайсет и пет е бройката на уволнилите се елитни снайперисти, които са известни на разузнаванията по света. Мислиш ли, че правителствата им ги следят отблизо?
— Сигурен съм.
— А колко от тях според теб ще имат непоклатимо алиби за този ден?
— Двайсет? — предположих след кратък размисъл. При положение, че наистина ги бяха наблюдавали непрекъснато.
— Двайсет и един имат алиби — поправи ме О’Дей. — Останали са четирима и тук е дипломатическият проблем с другите три страни. Сега сме като четирима в една стая, които се гледат подозрително. Не ми се ще този куршум да е изстрелян от американец.
— Някой от нашите не е бил следен?
— Не напълно.
— Кой е той?
— Колко души с такива умения познаваш?
— Нито един — отвърнах. — Не си пия питието със снайперисти.
— А колко изобщо си познавал?
— Един — отвърнах. — Но няма как да е той.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото е в затвора.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото аз го вкарах там.
— С петнайсетгодишна присъда, нали?
— Доколкото си спомням, да.
— Кога?
Започнах да пресмятам наум. Много години. Много изтекла вода. Много различни места и различни хора.
— Мамка му — промърморих в един момент.
О’Дей кимна.
— Шестнайсет години. Как лети времето, когато се забавляваш, а?
— Той е на свобода?
— Вече цяла година.
— Къде е?
— Не си е у дома.
4
Джон Кот беше син на чешки имигранти, избягали от комунистическия режим и установили се в Арканзас. Слаб и жилав като момче, родено зад Желязната завеса, той не се отличавал много от местните хилави хлапета и израснал като един от тях. Ако не били името му и високите скули, спокойно можел да мине за дете от семейство със стогодишна арканзаска история. На шестнайсет вече улучвал катеричките по далечни дървета, които повечето хора дори не можели да видят. На седемнайсет убил родителите си — поне местният шериф смятал така. Твърди доказателства липсвали, но подозренията били големи. Година по-късно това не попречило на офицера, който набирал доброволци за армията, да го приеме в нейните редици.
Притежавал изключително спокойствие и търпение, нещо нетипично за слаб и жилав човек. Можел да понижи пулса си до трийсет и няколко удара в минута и да лежи неподвижно с часове. И притежавал свръхчовешко зрение. Иначе казано, бил роден за снайперист. Армията нямала съмнения по въпроса. Изпратили го да завърши няколко спецшколи, след което директно го назначили в „Делта“. Там, благодарение на своята воля и непреклонна решителност, той доразвил таланта си и се превърнал в истинска звезда в сенчестия свят на тайните операции.