Нещо лично

— Всички са бесни на французите — подхвана той. — Което е толкова объркващо, колкото ако никой нямаше нищо против тях. Не знаем обаче кой има специална причина да се опита да гръмне този човек. Не и тази година. Не и повече от обикновено. Оттук се налага изводът, че става въпрос за нещо като репетиция. Нашето момче трупа точки в очакване на по-сериозна оферта. Кой кого иска да застреля? Никой не знае, но всеки от лидерите на големите държави си мисли, че той е мишената. Логично, защото те са най-важните личности в света. Скоро ще се състои среща на върха в Европейския съюз. После идва ред на Г-8 и Г-20, а това означава двайсетина президенти на едно място, включително и нашият. Ще се подредят за групова снимка. Трябва да са спокойни и усмихнати, вероятно на стълбите на някоя обществена сграда. Няма да искат наоколо да дебне снайперист, който ще улучи от километър и половина.

— Значи става въпрос за политици, които искат да си покрият задниците?

— Именно. Политици от цял свят.

— Включително и нашият човек?

— Няма значение какво е личното му мнение. Но в Сикрет Сървис са на нокти, побъркали са се.

— Оттам и решението да ме превозите с частен самолет, а?

— Парите не са проблем.

— Но не съм само аз, нали? Моля ви, кажете ми, че не разчитате само на мен в тая работа!

— Разполагаме с цялата помощ, която ни е необходима — отсече О’Дей.

— Едва ли е Кот.

— Знам само че трима от четиримата не са. Е, ще се залавяш ли за работа, или ще хвърляш зарове?

Не отговорих. Шумейкър каза, че ще бъда настанен в квартира наблизо, но да не се разхождам из базата. Ако ме попитали официално или между другото какво правя тук, трябвало да отговоря, че съм цивилен предприемач с опит в товаренето на палети. Но ако ме притиснели, съм можел да добавя, че работя с 47-а логистична дивизия по някакъв проблем в Турция. В което имаше известно основание, защото чуят ли Турция, разпитващите непременно щяха да си помислят, че става дума за ракети. Добрите щяха да се оттеглят, а лошите да бъдат заблудени. Което по мнението на О’Дей щеше да е един много добър резултат.

— Кой има грижата за другите трима? — попитах.

— Техните си хора — отвърна О’Дей. — В техните страни.

— Но не и французите във Франция, така ли?

— Те са на мнение, че стрелецът отдавна се е покрил у дома.

— Ами ако е чужденец, живеещ във Франция? Руснак или израелец, или англичанин? Скрит в някоя стара ферма или във вила на морето?

— Може би не са мислили по този въпрос.

— Случайно Кот да се е преселил там?

— Не — поклати глава О’Дей. — След затвора се е върнал в Арканзас.

— И?

— Първия месец един безпилотен самолет облетя няколко пъти района около къщата му. После възникна нужда от него на друго място и Кот мина на заден план.

— А сега?

— Подновихме наблюдението, но къщата е празна. Никакви признаци на живот в нея.

* * *

Кейси Найс ме заведе до квартирата, за която беше споменал Шумейкър. Намираше се в импровизирано селце от нещо като бараки. Бяха петнайсетметрови транспортни контейнери, превърнати в жилища. Високи два и петдесет, широки два и петдесет, с изрязани в метала врати и прозорци. С прокарана вода и електричество. Имаше и климатик. Моят беше пясъчножълт, вероятно пренесен обратно от Ирак. Бях живял и на по-лоши места. Пролетната нощ в Северна Каролина беше мека и приятна. Все още беше рано за жеги, но и прекалено късно за студ. По небето имаше звезди и тук-там някой малък облак.

Спряхме пред моята метална врата и аз попитах свойски:

— И ти ли живееш в такова нещо?

Кейси Найс махна към следващия ред бараки.

— В онази, бялата — обяви тя.

Съседи бяхме — тя на Първа улица, аз — на Втора.

— Това имаше ли го в договора, който подписа? — попитах.

— Не, но съм доволна. Не може без предизвикателства.

— Едва ли е Кот — върнах се на темата аз. — Когато става дума за снайперисти, руснаците предлагат най-доброто — както в количествено, така и в качествено отношение. Израелците пък си падат по петдесети калибър. Най-вероятно са или едните, или другите.

— Тревожи ни йогата — отвърна тя. — Кот очевидно е имал цел в живота. Възнамерявал е да продължи оттам, докъдето е бил стигнал, преди да влезе в затвора.

След тези думи тя кимна на някаква своя мисъл, обърна се и си тръгна. Аз отворих вратата и влязох в бараката.

Отвътре изглеждаше точно като петнайсетметров транспортен контейнер от гофрирана ламарина, боядисана в блестящобяло. Състоеше се от дневна, кухня, баня с тоалетна и малка спалня — всичките наредени в права линия. Като някогашните луксозни спални вагони. Капаците на прозорците падаха навътре и осигуряваха нещо като работен кът. Подът беше от шперплат. Разопаковах си багажа — действие, което се изчерпваше с изваждане на сгъваемата четка за зъби от джоба, сглобяването и пускането й в стъклената чаша на мивката. Тъкмо се канех да си взема душ, когато на вратата се почука. Промъкнах се през тесния правоъгълник и отворих.