Непознати пътища

Джоуи отметна глава назад и се загледа в тавана на светилището, но не защото се надаваше да зърне Светата Троица, а защото нямаше да понесе гледката на празните очни орбити.

— В устата и има парцал — каза му Селест. — От онези, с които си мием колите — велурен. Мисля, че… да, глезените и са завързани с кабел. Не е бягала от никакъв побъркан планинар.

Джоуи потрепери.

— Казва се Бевърли Коршак — продължаваше Селест. — Беше малко по-голяма от мен. Приятно момиче. Мило. Живееше с родителите си, но те продадоха собствеността си на правителството и се преместиха в Ашървил миналия месец. Бевърли работеше като секретарка в електрическата компания. Родителите и са приятели с моите. Познаваме се от много, много време. Фил и Силви Коршак. За тях ще бъде тежък удар.

Джоуи все още зяпаше тавана, когато каза:

— Сигурно Пи Джей я е видял по-рано в Ашървил, Спрял е да си побъбрят. Тя не се е бояла да влезе в колата му. Не е бил непознат. Поне не… на пръв поглед.

— Да я покрием.

— Ти го направи.

Не че щеше да му се повдигне от ослепеното й лице. Страхуваше се, че някак си ще успее да зърне в празните очни ями сините и очи, недокоснати, като в последните мигове от жестоката агония, докато е крещяла за помощ през парцала в устата си и е знаела, че никой няма да я чуе. Мушамата изшумя.

— Знаеш ли, изненадваш ме — каза Джоуи на Селест.

— Защо?

— Защото си толкова силна.

— Тук съм, за да ти помогна и това е всичко.

— Мислех, че аз съм тук, за да помогна на теб.

— Може би и двете.

Шумоленето престана.

— Готово — рече тя.

Джоуи сведе глава и зърна на олтара нещо, което първоначално взе за кръв. Беше се показало, докато обръщаха трупа.

Вгледа се по-добре и осъзна, че вижда нещо надписано с червен спрей. Цифрата едно, заобиколена в кръгче.

— Виждаш ли това? — Джоуи попита Селест, която тъкмо се изправяше на крака.

— Да. Нещо, свързано с плановете за разрушаване на сградите.

— Не съм съгласен.

— Напротив, така е. Няма какво друго да е. Или пък просто някакви хлапета са вилнели из църквата. Има и други такива в залата — обясни Селест и посочи към основната зала. Той се изправи намръщен, взря се нататък и попита:

— Къде?

— На първия ред скамейки.

Отдалече беше трудно да се забележи червеният надпис върху тъмните дървени гърбове на пейките.

Джоуи вдигна металния лост, мина покрай подиума на хора и отиде до вратичката на светилището.

Зад себе си чу, че Селест го следва. Вървеше покрай стената.

На най-първата редица в средната колона скамейки един до друг се виждаха подобни надписи. Бяха точно върху местата, където сядаха хората. Най в края отляво пишеше 2, а последният номер бе 6.

Джоуи имаше чувството, че по гърба му лазят мравки, ала ръката му не напипа нито една.

На първата пейка в дясната колона числата вървяха подред: 7, 8, 9, 10, 11, 12.

— Дванайсет — мрачно промърмори той.

Селест стигна до него и меко попита:

— Какво има?

— Момичето на олтара…

— Бевърли.

Джоуи съсредоточено гледаше червените надписи, които сега му се струваха грейнали като знаци на Апокалипсиса.

— Джоуи? Какво за момичето? Какво има?

Той стоеше вцепенен пред ледената мозайка на истината, ала не успяваше напълно да разгадае смисъла на отделните елементи.

— Той е нарисувал знаците и после е сложил Бевърли върху първия.

— Пи Джей ли?

— Да.

— Но защо?

Силен порив на вятъра нахлу в църквата и изшумоля в залата. Леката миризма на тамян и плесен изведнъж изчезна и на нейно място се разнесе вонята на сяра.

— Имаш ли братя или сестри? — попита Джоуи.

— Не, само тримата сме си.

— Бевърли е първата от дванайсет.

— Дванайсет какво?

Джоуи посочи към нея с трепереща ръка:

— Ти, майка ги, баща ти. Кой още е в Коъл Вали?

— Семейство Долан.

— Те колко са?

— Пет.

— Кой друг?

— Джон и Бет Биймър. Майката на Джон, Хана, живее с тях.

— Три плюс пет, плюс вас тримата — единайсет — обясни Джоуи и посочи Бевърли.

— Плюс момичето на олтара — дванайсет.

— Мили Боже!

— Не се нуждая от ясновидски способности, за да се досетя какво е намислил. Очевидно е защо числото дванайсет му харесва. Дванайсет апостола мъртви и подредени в една осквернена църква. И всички те отдават почит не на Господ, а на последния апостол, тринайсетия. Ето за кого се мисли Пи Джей — за тринайсетия апостол, за Юда. Предателят. С лоста в ръка Джоуи бутна вратичката и влезе в залата. Докосна един от надписите. На места боята още лепнеше.

— Юда. Предава семейството си — промълви Джоуи. — Предава вярата, с която е отгледан, без да почита никого, без да бъде предан на никого, на нищо. Не се страхува от нищо, дори и от Бог. Прекрачва най-забранената граница, поема най-невероятния риск, само и само да усети тръпката да рискува душата си за… за един танц пред вратите на ада.

Селест се притисна към Джоуи, търсейки кураж и успокоение.

— Да не би да… пресъздава на живо някаква символична сцена?

— С трупове. Има намерение да убие всеки, който все още живее в Коъл Вали. Преди пукването на зората ще донесе труповете тук.

Селест пребледня:

— Това случи ли се?

— Дали се е случило ли? — не я разбра той.

— В бъдещето, в което вече си живял — всички хора от града ли бяха избити?