Наследникът

Неандът се озърна надясно. Струваше ли му се, или наистина небето над хребета на Пиктет започваше да просветлява? Не, навярно тревогата го подвеждаше. До изгрева имаше още много и много време. Много… но все пак недостатъчно за един обикновен телохранител, натоварен внезапно и против волята си с непривичната роля на командир.

Той поклати глава, намести товара по-удобно и продължи напред към руините.

От дебелите каменни стени на мрачната зала лъхаше студ. Скупчени около догарящите пламъци в огнището, увити с одеяла и кожи, петимата мъже се бяха унесли в обичайната нощна полудрямка на селенити. Спеше дори болният, без да се събужда дори когато пристъпи на раздираща кашлица разтърсваха цялото му тяло. Застанало плътно до тях, дребното космато конче — единственото оцеляло от четирите, с които бяха тръгнали — дремеше с клюмнала глава и само леко потрепваше от време на време в отговор на някакви свои конски сънища.

Не спеше само принцеса Мириам, седнала най-близко до огъня и прегърнала здраво вързопа от меки кожи, в който бе обвито най-скъпото й съкровище… и причината за смъртната заплаха, преследваща всички в тази порутена сграда. Гаснещите пламъци се отразяваха с мек кадифен отблясък в тъмните й очи. Велики Мухаммад, какъв студ! Никога нямаше да привикне с нощите на Селена. Дните — да, тя беше дъщеря на пустинята и жегата не я плашеше. Ала тези убийствени, мразовити нощи, изпълнени със светлина, от която студът сякаш ставаше още по-силен…

Скърцането на тежката дървена врата я накара да извърне глава. Отвън нахлу облак ледена пара, после на прага се появи старият неанд и захвърли на пода грамадна купчина дърва, преди да затръшне вратата. Двама от спящите понадигнаха глави, но не отвориха очи и след секунда пак се унесоха.

— Не биваше да излизаш навън в този студ, Аграм — меко го укори принцесата. — Можеше да замръзнеш, а закъде сме без теб?

— Нищо ми няма, милейди — отвърна неандът с пресилена небрежност, макар че гласът му трепереше и го побиваха тръпки, след като бе влязъл на топло. — Ние, неандите сме по-издръжливи от хората. Родът ни се е появил на бял свят още когато цялата Тера е била обгърната във вечни ледове… или поне така разказват легендите.

— Глупаво е да се вярва на легендите — раздразнено подметна Мириам. — Не сме ли двамата с теб тук тъкмо заради една нелепа легенда, измислена преди векове от неуки люде?

Неандът пристъпи към огъня и започна да кърти с вдървени пръсти бучки лед от буйната си брада. С тромавите си движения и дебелите кожени дрехи приличаше на някакво странно същество, излязло от прастарите времена на човешката история. Тежкият боен топор, прикрепен с ремъци на гърба му, само подсилваше това впечатление.

— Не бих казал, милейди — поклати глава той. — Вярно, в легендите има много измислици, ала и много мъдрост, съхранена в устни слова, когато не е имало други начини да се предаде на потомството. Без древните предания днес щяхме да сме диваци… или напълно изчезнали от света. И с цялото си почитание бих добавил още нещо. Не става дума за проста легенда, а за пророчество. Вие, човеците, сте изгубили тая дарба, ала ние, неандите, знаем, че тя рядко лъже оногова, който умее да надникне в бъдещето. — Той помълча. — Макар и понякога виденията да са измамни — не сами по себе си, а поради неспособността на виделия ги да разгадае истината.

— И какво виждаш в нашето бъдеще, Аграм? — попита принцесата малко по-язвително, отколкото искаше.

Старият телохранител отвори уста за отговор, но от гърлото му не излетя нито звук, защото изведнъж го връхлетя видение — тъй отчетливо и реално, сякаш гледаше цялата сцена отстрани.

Най-напред видя изцъклените мъртви очи на принцеса Мириам, в които се отразяваше безразличният хладен блясък на Тера. После зърна останалите, проснати в неестествени, сгърчени пози по заснежения склон. И накрая съзря себе си. Лежеше по гръб и дишаше задавено, с влажно хриптене, притискайки към гърдите си скъпоценния вързоп с надеждата да му предаде още мъничко от своята топлина, преди да издъхне.

Сякаш железен обръч стегна гърдите му. Той застина, ала това трая само миг. Сетне видението изгасна и наоколо пак остана само мрачната зала, едва осветена от трептящите отблясъци на гаснещия огън. Аграм се изкашля и дрезгаво отговори:

— Не съм от най-надарените с тази способност, милейди. А аз си имам един принцип: не умееш ли нещо, не се занимавай с него. Впрочем може би знаете, Буда е казал: „Не оставай в миналото, не сънувай бъдещето, съсредоточи ума си върху сегашния миг“.

Принцесата се засмя.

— Малко е странно да видиш неанд, изповядващ Белия път.

— О, между нас има мнозина такива, милейди — увери я сериозно телохранителят. — Той е далеч по-подходящ за духа ни. Това, че повечето неанди са привърженици на Черния път, е следствие най-вече на душевна леност и сляпо следване на традицията.