Наследникът

Колкото повече човек стои тук, толкова повече прониква в душата му меланхолията на тази безкрайна шир, която все пак има някаква мрачна прелест. Щом се озовеш в недрата й, чувствуваш как съвременна Англия остава някъде назад, а вместо нея пред себе си виждаш навсякъде жилищата и работата на праисторическия човек. Излезеш, а наоколо ти са къщите на тези забравени хора, техните гробове, огромните каменни блокове, които показват мястото, където са били капищата им. Като гледаш тези сиви каменни колиби по скалистите хълмове, забравяш века, в който живееш, и ако видиш изпод ниската врата на някоя колиба да изпълзи наметнато със зверска кожа космато същество, което поставя на тетивата на лъка си стрела с връх от кремък, ще почувствуваш, че неговото присъствие тук е по-естествено от твоето.

Артър Конан Дойл, „Баскервилското куче“

18 години по-рано

17 май 1524 г. на Петата епоха

Пиктет, 44° ю.ш., 7° з.д.

Шеста тера

Прегърбен под тежестта на огромен товар дърва, старият неанд крачеше бавно и предпазливо по полегатия склон. Хрущенето на замръзналия сняг под нозете му отекваше звънко в глухата тишина. Нощта беше ясна и синкавият полумесец на Тера, увиснал високо над северния хоризонт, огряваше пустинната местност с ярко лазурно сияние, под чиято светлина човек спокойно би могъл да чете книга — стига да е толкова луд, че да чете на открито в лютия предутринен мраз. Откъм запад, над гористите склонове на веригата Тихо, Дневната звезда добавяше бляскавите си жълти лъчи и в смесения светлик на двете небесни тела всички предмети по склона хвърляха двойни и издължени мастилени сенки.

Неандът въздъхна — облачето от дъха му тутакси се превърна в рояк ситни скрежни кристалчета — спря за момент и се огледа. Местността наоколо беше унила и малко зловеща. Боровите гори по склона дремеха под дебел снежен товар, отляво теренът се спускаше към долината, преди да поеме отново нагоре към Тихо. Там, в седловината между двете планински вериги, се бе скупчило стадо мамути, притиснати плътно един до друг, за да запазят топлината на косматите си тела. На най-уютното място в средата стояха женските с малките си, а откъм външната страна ги ограждаха мъжкарите с грамадни извити бивни. Над рошавите им гърбове се издигаха струйки белезникава пара. Старецът имаше чувството, че въпреки разстоянието ги чува как пръхтят възмутено от нощния студ. Той неволно се усмихна. Открай време неандите и мамутите бяха братя.

Върху склона отпред се тъмнееха руините на древен град. Сега от горделивите старинни сгради бяха останали само купища тежки дялани камъни, но една кула бе оцеляла до третия етаж и мрачно стърчеше над развалините като задрямал на пост часови. Тъжен пейзаж на някогашна столична област, отдавна забравила своите мигове на величие и обитавана днес само от пастири и бедни земеделци.

Присвивайки очи, неандът се вгледа в сиянието на Тера. Облаците закриваха повърхността й, но все пак успя да различи между тях очертанията на Брадатия старец, наричан от грамотните люде Африка. Както става винаги нощем, времето бе отминало неусетно. Наближаваше седмата тера. Той отново въздъхна и в главата му изплуваха думите на старото стихче:

От първата тера
до седмата тера
не тръгвай, човече, навън,
че цял ще се схванеш
и там ще останеш
студен и вдървен като пън.

Мъдри слова, но днес не можеше да се вслуша в тях. Предстояха му тежки решения и вече нямаше време за отлагане. Животът на осем души — включително неговият собствен — зависеше от избора, който трябваше да направи в близките часове. И най-лошото беше, че и двата възможни варианта можеха да ги отведат към гибел.

Навярно за стотен път от няколко тери насам той изруга мислено решението на принц Кастий. Не че не оценяваше мъдрата елегантност на плана. Никога не слагай всички яйца в една кошница, бе казал принцът и това нямаше как да се отрече. Ала имаше и друга поговорка: Разделеното стадо е лесна плячка за дългозъба.