Мъртви в Далас

Зачудих се, от чисто любопитство, какъв ли беше цветът ми. Вече нямах сили да държа главата си изправена и я отпуснах на дивана. Потната ми буза залепна за кожената тапицерия. Гърбът ми сякаш гореше и аз се разпищях, безсилна да се справя с болката. Джуджето скочи от дивана и се наведе да прегледа очите ми. Поклати глава и рече:

— Ами започвайте, ако изобщо има надежда. — Гласът й идваше някак отдалече. Държеше спринцовка в ръката си. Последното нещо, което си спомнях, беше лицето на Ерик, надвесено над моето. Стори ми се, че ми намигна.

3.

Отворих очи с огромно нежелание. Чувствах се така, сякаш съм спала в кола или на стол с твърда облегалка. Явно се бях унесла на доста неудобно място. Цялото ми тяло сякаш пулсираше от болка. Пам седеше на пода, на две крачки от мен, и втренчено ме гледаше.

— Получи се! — каза тя. — Доктор Лудвиг излезе права.

— Супер!

— Да, щеше да е жалко да те загубим, и теб, и кръвчицата ти. — Практична до безобразие! — Изборът на менадата можеше да падне и върху много други човеци, но за никого от тях нямаше да ни пука толкова.

— Благодаря ти, Пам, много си мила — смотолевих. Чувствах се отвратително; като потопена в казан с пот и после овъргаляна в мръсотия. Усещах тази гадост даже по зъбите си.

— Няма защо — отвърна тя и ме дари с блага усмивка.

Гледай ти, Пам имала чувство за хумор. Рядък случай за вампир. Не съм чувала за вампир комедиант, а човешките вицове изобщо не ги трогваха. (Да не говорим, че от техните шеги можеш да сънуваш кошмари цяла седмица.)

— Как мина всичко?

Пам обви ръце около коленете си.

— Действахме точно според инструкциите на доктор Лудвиг. Изредихме ти се всички — Бил, Ерик, Чоу и аз — и когато те пресушихме почти напълно, започнахме кръвопреливането.

Прекарах цяла минута в размисъл. Радвах се, че съм изпаднала в безсъзнание преди началото на процедурата. Бил винаги пиеше по малко от кръвта ми, когато се любехме, и свързвах това с върховна сексуална наслада. Щях да се почувствам доста неудобно, ако бях присъствала духом на тази… оргия, така да се каже.

— Кой е този Чоу? — попитах.

— Я се пробвай да седнеш — посъветва ме Пам. — Чоу е новият ни барман. За чудо и приказ!

— Така ли?

— Има татуировки — продължи Пам с почти човешка нотка в гласа. — Височък е за азиатец и е с великолепен пакет… от татуировки.

Опитах се да изглеждам заинтригувана. Надигнах се и се почувствах някак крехка. Сякаш гърбът ми беше покрит с наскоро зараснали рани, които лесно можеха да се отворят отново, ако не внимавах. А както твърдеше Пам, положението бе точно такова.

Освен това нямах блуза. Или каквато и да било дреха. От кръста нагоре. Джинсите ми си бяха на мястото, макар и порядъчно мръсни.

— Блузата ти не ставаше за нищо, затова я свалихме — каза Пам и се усмихна широко. — Редувахме се да те държим на коленете си. Всички много ти се възхищавахме. Бил направо откачи.

— Върви по дяволите! — Не можах да измисля какво друго да й кажа.

— Исках да прозвучи като комплимент — сви рамене Пам. — Явно си много срамежлива. — Тя стана и отвори гардероба. Вътре висяха няколко ризи. На Ерик, предполагам. Пам свали една от закачалката и ми я подхвърли. Протегнах ръка да я уловя и — трябва да призная — движението ми се стори фасулска работа.

— Пам, тук има ли баня? — Сърце не ми даваше да нахлузя снежнобялата риза върху мърлявото си тяло.

— Да, в склада. До служебната тоалетна.

Банята беше мъничка, но имаше всичко, което ми трябваше — душ, сапун и хавлиена кърпа. Влизаше се направо от склада, но това явно не правеше впечатление на вампирите. Иначе казано — скромността краси човека, но не и вампира. Пам се съгласи да пази вратата. Помолих я да ми помогне да събуя джинсите и обувките си и тя го направи с удоволствие. Меко казано.

Не помнех да съм изпитвала по-голяма радост от къпането през целия си живот. Трябваше да пристъпвам бавно и внимателно. Цялата треперех и се чувствах слаба като след прекарана пневмония или тежък грип. Пам открехна вратата и ми подаде чисто бельо. Много приятна изненада, поне докато не ми се наложи да се подсуша и да се пробвам да го нахлузя. Бикините се оказаха толкова дантелено миниатюрни, че просто не си струваше да се наричат гащи. Поне бяха бели. Прииска ми се да се погледна в огледалото — сигурен признак, че вече се чувствам по-добре. Нямах сили да обличам нищо друго, освен ризата и бельото. Излязох навън боса и Пам ми подаде мръсните ми дрехи, грижливо напъхани в найлонова торба. Слънчевият загар на кожата ми ярко контрастираше със снежнобялата риза. Отправих се бавно към кабинета на Ерик и извадих гребен от чантата си.

Тъкмо започнах да се боря със заплетените си кичури, когато Бил влезе и измъкна гребена от ръката ми.

— Дай на мен, скъпа — нежно каза той. — Как си? Я свали ризата, да ти видя гърба.

Надявах се в кабинета да няма камери за наблюдение, макар че — съдейки по думите на Пам — вече всички ме бяха виждали гола.

— Как изглежда? — попитах през рамо.

— Ще останат белези — лаконично отвърна Бил.