Мъртви преди мрак

— Ще огледаме къщата на Рене за пушката, след като знаем, че е твоя. Ще е хубаво доказателство по случая.

Ведра млада жена в бяло влезе в стаята, погледна ме и каза на Анди да продължи някой друг път. Той ми кимна, потупа ме неловко по ръката и си тръгна. Обърна се и хвърли възхитен поглед към лекарката. Тя определено си беше за възхищение, обаче имаше брачна халка, така че той за пореден път бе закъснял. Тя си помисли, че е твърде сериозен и мрачен.

Не ми се слушаше това. Но не разполагах с достатъчно енергия, за да държа всички извън съзнанието си.

— Госпожице Стакхаус, как се чувствате? — попита ме лекарката. Беше слаба брюнетка с дълги вежди и плътни устни.

— Ужасно — прошепнах.

— Мога да си представя — отвърна тя, като продължи да поклаща глава, докато ме оглеждаше.

Не мисля, че изобщо бе в състояние да го направи. Щеше ми се да се обзаложа, че не й се е случвало да бъде пребита от масов убиец насред гробищата.

— Вие наскоро изгубихте баба си, нали? — попита съчувствено жената.

Кимнах едва забележимо.

— Съпругът ми почина преди около шест месеца — продължи тя. — Зная какво е да скърбиш. Трудно е да си силен, нали?

Да, да, да. Направих въпросително изражение.

— Имаше рак — обясни тя.

Опитах се да изглеждам състрадателно, без да помръдвам, което не беше възможно.

— Е! — рече тя, като се изправи и отново се оживи. — Госпожице Стакхаус, определено ще оживеете. Имате счупена ключица, две счупени ребра и счупен нос.

Божичко! Нищо чудно, че се чувствах толкова зле.

— Лицето и шията ви са сериозно контузени. Естествено, забелязали сте, че гърлото ви боли.

Опитвах се да си представя как ли изглеждам. Добре че нямах огледало подръка.

— Освен това имате сравнително по-малки наранявания и порязвания по ръцете и краката — усмихна се тя. — Стомахът и ходилата ви са наред.

Ха-ха-ха! Много смешно, няма що.

— Изписала съм ви болкоуспокояващи, така че просто се обадете на сестрата, когато започнете да се чувствате зле.

Някакъв посетител надникна през вратата зад нея. Тя се обърна и препречи гледката ми. Чух я да казва:

— Здравейте?

— Това стаята на Суки ли е?

— Да. Току-що приключих визитацията. Може да влезете.

Лекарката, чието име според табелката на престилката й бе Зонтаг, ме погледна въпросително. Успях леко да кимна, че съм съгласна.

Джей Би дьо Рон бавно се понесе към леглото ми. Изгледаше направо великолепно, като модел от корицата на любовен роман. Светлокестенявата му коса проблесна на светлината на луминесцентната лампа. Очите му бяха в абсолютно същия цвят. А тениската му без ръкави разкриваше такива мускули, все едно изваяни от скулптор. Гледаше ме, а доктор Зонтаг направо го изпиваше с поглед.

— Хей, Суки добре ли си?

Внимателно докосна бузата ми с пръст. Целуна ме по челото, там, където не бях ударена.

— Благодаря — прошепнах. — Ще се оправя. Запознай се с моята лекарка.

Джей Би извърна големите си очи към доктор Зонтаг, която буквално се препъна в собствените си крака, за да се представи.

— Докторите, които ми биеха ваксини, не бяха толкова красиви — каза Джей Би искрено и прямо.

— Не сте били на лекар от дете? — учуди се доктор Зонтаг.

— Никога не се разболявам — усмихна й се той. — Силен съм като вол.

И мозъкът му бе като на този вид. Но доктор Зонтаг вероятно имаше акъл за двама. Тя не успя да се сети за причина да се мотае все още наоколо, макар на излизане да погледна с копнеж през рамо.

Джей Би се приведе над мен и попита загрижено:

— Искаш ли да ти донеса нещо, Суки? Крекери или нещо друго?

Направо ми се приплака при мисълта да се опитвам да ям кракери.

— Не, благодаря — въздъхнах. — Лекарката е вдовица.

С Джей Би човек можеше да смени темата, без той да се зачуди защо.

— Майко мила! — възкликна удивен. — Тя е умна и неангажирана.

Повдигнах многозначително вежди.

— Смяташ, че трябва да я поканя да излезем? — Джей Би погледна замислено, доколкото подобно нещо му се удаваше. — Това може да се окаже добра идея — усмихна ми се, гледайки надолу. — Освен ако не пожелаеш ти да излезеш с мен, Суки. Винаги ще си номер едно за мен. Само ми дай знак с пръст и веднага ще дотичам.

Какъв сладур! И за миг не се хванах на предаността му. Но вярвах, че умее да накара една жена да се чувства добре, та дори да е абсолютно наясно като мен, че изглежда ужасно зле. Освен това се и чувствах зле. Къде бяха тези болкоуспокояващи? Опитах се да се усмихна на Джей Би.

— Боли те — рече той. — Ще повикам сестрата.

О, боже! Разстоянието до малкия бутон за сигнализиране изглеждаше все по-далеч и по-далеч, когато се опитах да раздвижа ръката си.

Когато тръгваше, ме целуна отново и каза:

— Ще отида да намеря твоята лекарка, Суки. По-добре да й задам няколко въпроса относно възстановяването ти.

Точно след като сестрата инжектира нещо в системата ми и аз с нетърпение очаквах болката да спре, вратата отново се отвори.

Влезе брат ми. Дълго стоя до леглото, загледан в лицето ми. Най-после се обади унило: