Мостът на птиците

Поставих наниза с монетите в ръката му и пръстите му се сключиха около него. След това се отпуснаха.

— Вземи тези пет хиляди медни монети н се върни колкото се може по-скоро с всичкото вино, което можеш да купиш с тях — изрече е усилие.

— Веднага ще го сторя, почитаеми господине — въздъхнах аз.

Тъй като бях изпълнявал подобни заръки на чичо Нун повече пъти, отколкото мога да си спомня, реших че ще е мъдро, ако купя и малко храна. Завърнах се с две малки кани вино, с две малки панички с кисело мляко и с усвоен урок за покупателната способност на медните монети. Повдигнах главата на стария човек и налях малко вино в гърлото му, колкото да се съвземе. След това той довърши останалото с една глътка. Възползвайки се от богатия си опит след това пъхнах паничката с кисело мляко в ръцете му и изчаках да го изпие, преди да е разбрал, че не е вино. Още преди да го довърши на лицето му се появиха две румени петна. След втората кана вино тон охотно се нахвърли върху втората паничка с кисело мляко.

— Ти кой си? — попита ме между две сърбания.

— Фамилното ми име е Лю, а собственото — Ю. Не трябва обаче да ме бъркат със забележителния автор на „Класическото чаепитие“. Всички ме наричат Вол Номер Десет — казах.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — рече той убедено. — Ти някакъв проблем ли имаш?

Разказах му всичко, което се бе случило, и накрая се разплаках. Той ме изслуша с интерес и ме накара да повторя разказа си. След това захвърли празната паничка през рамото си и тя се разби на парчета. Когато скочи от сламеника си с удивление видях, че е трезв и пъргав като козле.

— Вол Номер Десет, така ли беше? В днешно време мускули се намират под път и над път, но твоите могат да ни свършат работа — каза. — Ще трябва да побързаме, а и има и множество причини, поради които може да ти се наложи да извиеш нечий врат.

Не можех да повярвам на ушите си.

— Господарю Ли, нима наистина искате да кажете, че ще дойдете в моето село и ще изясните как един мор може да се научи да брои? — извиках изненадан.

— Аз вече знам как вашият мор се е научил да брои — отвърна той със спокоен глас. — А сега се наведи.

Бях толкова изумен, че се наведох назад, но той ме посъветва да сменя посоката на навеждането. Господаря Ли пъргаво се покатери на гърба ми, обви врата ми с ръце и пъхна малките си крачета в джобовете на наметалото ми. Бе лек като перце.

— Вол Номер Десет, краката ми вече не ме слушат, а се боя, че времето може да се окаже от решаващо значение. Бих предложил да се понесеш към своето село със скоростта на светкавица — каза старият мъдрей.

Главата ми бе замаяна, а сърцето ми туптеше от радост. Понесох се с бързината на сърна. Ли Као се приведе докато прекосявах вратата, а пък аз ударих нещо с главата си. Когато се извърнах видях, че това бе старата избледняла табела. Изписаното на нея полуотворено око се въртеше около оста си, сякаш се опитваше да надникне в тайните във всички краища на империята.

Не знам дали това не бе знак на провидението, но този образ остана запечатан в главата ми през цялото време на обратното пътуване до Ку Фу.

Леля Хуа първоначално бе малко смутена от вида на мъдреца, когото бях докарал в селото, но смущението й не продължи дълго. Древният господин наистина вонеше на вино п дрехата му бе не по-малко мръсна от брадата му, но затова пък осанката му излъчваше такава властност, поради която дори и абатът не постави превъзходството му под въпрос. Ли Као мина покрай всички легла, повдигна клепачите на децата и изръмжа от задоволство когато констатира, че зениците на очите им не са присвити или разширени.

— Добре! — изръмжа още веднъж. — Работата не е В това дали болестите умеят да броят, което не е трудно, а от какво естество е натравянето. Страхувах се да не е предизвикало увреждания на мозъка. А сега ще ми трябват образци от черничеви листа от всички дървета. Да са ясно надписани, за да знаем кое листо точно откъде е взето.

Втурнахме се да изпълняваме заръката му и след малко в манастира започнаха да пристигат кошници с черничеви листа. Ли Као ги поставяше в стъкленици и ги смесваше с химикали, докато абатът разпалваше огньове под алхимическите приспособления. Когато осемнадесетата пратка листа придаде на химикалите бледооранжев цвят. Ли Као заработи с огромна скорост. Започна да вари листата, докато се превърнат в каша, добавяше им от време на време още химикали в дози по капка и увеличаваше температурата, за да се изпари течността. Когато в стъкленицата не остана нищо освен малка купчинка черни кристали, Ли Као прехвърли половината от тях в друга стъкленица, в която наля сетне малко безцветна течност. След това се изправи и уморено се протегна.

— След малко ще знам съвсем определено какво се е случило — каза и отиде до прозореца. Някои от по-малките деца, които не бяха пострадали от мора, се разхождаха с тъжен вид из градината на абата. Ли Као ми посочи едно малко момченце. — Наблюдавай го — каза.