Мостът на птиците

Ли Као бе придобил изражението на човек, нахапал кисела слива.

— Ако тази жена ме види, още на втората секунда ще заповяда да ми отрежат главата — каза мрачно. Сетне сякаш размисли. — Впрочем, би било чудо да ме познае. Едва ли е била на повече от шестнадесет години, когато ме извикаха в двореца на императора, а оттогава са изминали поне петдесет години.

— Господарю Ли, ти си бил викан от императора? — попитах го удивено.

— От няколко императора, но в случая имам предвид стария Вен — отвърна той. — В безгрижните дни на моята младост веднъж му продадох дялове от една мина за горчица.

Всички погледи бяха втренчени в него.

— Мина за горчица? — попита с отпаднал глас абатът.

— Бях се опитал да спечеля един бас във връзка с интелигентността на императорите — обясни Господаря Ли. — Когато бях извикан в двореца реших, че за това ще бъда възнаграден със Смъртта от десет хиляди посичания. Оказа се обаче, че императорът ме бил извикал за друго. Колкото и странно да ви се стори това, беше свързано с производството на коприна. Някакви варвари се били опитали да разкрият тайната му и императорът се побоял да не би да се доближат до истината. „Ли Као! — нареди ми, — Продай и на тези кучета една мина за горчица!“ Не си спомням да съм имал по-силно изживяване през целия си живот.

Ли Као се извърна и излезе. Всички останали го последвахме като овце, когато той се отправи отново към манастира. Вече бях започнал да разбирам, че личността на Господаря Ли е многостранна, и затова го слушах с вълнение.

— Наложи ми се да размекна мозъците им със силно вино, така че всяка сутрин, след като отворех очите си, виждах наоколо си червенобради варвари, хъркащи сред локви от бълвоч. Бяха издръжливи кат пръчове, така че ми бе необходим цял месец и половина, докато ги убедя, че коприната се извлича от спермата на снежнобели дракони, живеещи единствено в пещери, скрити нейде из тайнствените монголски ледници. Преди да си заминат обратно с тъжната новина водачът им поиска да разговаря с мен. Беше един тъпак на име Прокопий, конто от виното не бе станал по-красив. „Велики и могъщи Господарю Ли — излая, — разкрий ми тайната на мъдростта!“ На лицето му се бе появила глупава усмивка, а очите му приличаха на розови гълъбови яйца, плаващи в жълта супа. За моя чест даже и не мигнах. „Вземи един голям съд — казах му. — Сетне го запълни с равни части факти, фантазия, история, митология, наука, суеверия, логика и лудост. Добави му горчиви сълзи и изблици от смях, сини и три хиляди години цивилизация и го измий до дъно.“ Тогава Промоции ме погледна. „Ще стана ли мъдрец?“ — попита ме. „Ще станеш нещо повече — отвърнах му. — Ще станеш китаец.“

Ли Као се върна в лазарета и внимателно обходи дългата редица от легла. Вече се бе привел от умора На силната утринна светлина сбръчканата му кожа изглеждаше почти прозрачна.

Децата на село Ку Фу приличаха на восъчни фигури. Сърничката на Фин открай време бе хубавка, но сега костите и едва ля не прозираха през нежната и кожа. Бе изящна, но с изяществото на фигура, изваяна от бял нефрит, без каквато и да е топлота или живот. На съседното легло бе положена дъщерята на дърворезбаря. Прозвището и бе Костения шлем и бе невзрачно слабичко момиче, мило и любезно с всички. Тъй като бе достатъчно голяма, за да борави с игла, бе ушила погребалния саван на баща си, който той с гордост бе носил на всички празнини. Сега клетият баща бе облякъл дъщеричката си с тази одежда. Костения шлем изглеждаше невероятно мъничка и беззащитна, облечена със синята копринена роба, в която можеше да се побере пет пъти. Йероглифът „дълголетие“, който тя бе избродирала върху нея със златни конци, съвсем не ме разсмя.

До скованите ръчички на децата бяха положени любимите им играчки. До леглата бяха застанали родителите, мълчаливи и безпомощни. От селото се дочуваше воят на самотни кучета, страдащи за малките си стопани.

Ли Као въздъхна, изправи се и ми даде знак да се доближа до него.

— Вол Номер Десет — каза ми. — нямам представа дали Коренът на силата и Великият корен на силата са едно и също нещо. Нямам представа и дали единственото му предназначение е да се смесва с лепило и да се използва за поправката на сандали или не. Две неща обаче знам много добре — каза той ясно. — Всеки, конто се опитва да открадне някаква ценна вещ от Прародителката, си проси неприятна смърт. Знам, че съм и твърде стар, за да се опитам да направя това, ако няма някой да ми помогне със силата си. Приех твоите пет хиляди монети. Ти си ми клиент и оставям на теб да решаваш.

— Кога ще Тръгнем, Господарю Ли? — бързо го попитах.

Бях готов веднага да полетя. Той обаче тъжно се усмихна.