Мостът на птиците

Онази нощ, както лежах в леглото си, чух плача на танцьорката. Клетото момиче се бе влюбило в младия капитан, но какво можеше да направи? Общественото й положение бе толкова ниско, че за благородник с неговия сан щеше да бъде напълно невъзможно да я вземе Дори за втора жена. На нея й оставаше възможността да се задоволява единствено с това да може да го вижда като съпруг на моята дъщеря, без да има обаче правото Дори да го докосне. Тя плака през цялата нощ, а аз сутринта отидох в крепостта и проведох дълъг разговор с младия капитан, който също не бе мигнал, защото лицето на Сияйната звезда през цялото време било пред очите му. Когато в същия ден вечерта се завърнах у Дома, закачих на шията на танцьорката златна верижка. На нея имаше прекрасно нефритово украшение, свидетелство за любовта на капитана.

— Не съм ли наистина жалък червей? — понита Окълвания Хо. — Така бях потиснал гордостта си, че бях готов да своднича на жената, която обичах. Единственото важно нещо за мен бе нейното щастие и направих всичко възможно тя да има колкото се може по-чест достъп до него. Успях да установя, че има два кратки периода от време, когато пространството между двете стени не е охранявано. При залез слънце, когато пазачите проверяваха дали всички са се прибрали, преди да пуснат кучетата, и при зазоряване, когато ги прибираха и заключваха в кучкарника. На вътрешната стена в северната част на имението имаше малка врата, с чийто ключ аз успях да се сдобия и го дадох на Сияйната звезда. В същия ден при залез слънце дадох знак, че наоколо е чисто, младият капитан излезе откъм външната стена, прекоси разстоянието до вътрешната и Сияйната звезда му отвори вратата. При изгрев слънце тон благополучно се завърна в крепостта по същия път.

— Близо месец тя живя в небесата, а аз — в Ада, което едва ли е от особено значение, като имаме предвид относителността на всичко съществуващо — продължи Окълвания Хо. — Една вечер чух ужасен писък. Изтичах до стената и видях как Сияйната звезда трескаво се опитва да я отключи. Тя била успяла да я отвори, но някой се доближил и й се наложило да се скрие. Сетне, когато се върнала, установила, че вратата е заключена и някой е прибрал ключа. Побягнах към кучкарника, за да се опитам да предотвратя пускането на кучетата. Бях обаче закъснял. Ужасната глутница се бе спуснала в пространството между двете стени и младият капитан бе успял да избие много от кучетата, но далеч не всичките. Сияйната звезда, опитваща се отчаяно да отвори вратата, се бе видяла принудена да чуе предсмъртните стенания на нейния любим капитан. Не могла да понесе това. Когато се завърнах открих, че прекрасната ми танцьорка се е хвърлила в един стар кладенец, разположен до стената.

Това не бе нещастен случай. В крепостта са знаели много добре, че капитанът се губи някъде през нощите.

Блясъкът в очите му по времето на танца на сабите също бил забелязан от всички. Щастието, излъчващо се от погледа на Сияйната звезда, също показвало, че капитанът намерил някакъв начин да прекосява откритото пространство. Кой обаче е могъл да бъде толкова жесток, че да заключи вратата и да прибере ключа? Някой умишлено бе убил двамата невинни млади хора. Окълвания Хо отново се разплака и измина почти минута преди да продължи разказа си.

— Сияйната звезда очевидно бе поискала да умре, но участта й се оказа много по-страшна. Желанието й да докосне младия капитан е било толкова силно, че и след смъртта си продължи да се опитва да излезе през вратата. Разбира се, това не й бе по силите. В следващата нощ се завърнах при кладенеца, в който тя бе сложила край на живота си, и установих, че прекрасната ми танцьорка е попаднала в капана на един призрачен тапи. Страхувам се, че сега ше трябва да понася болката на това проклятие до края на вечността.

Ли Као с рязко движение се изправи и стисна ръце.

— Глупости! — каза. — Няма призрачен танц, който да не може да бъде прекратен. Няма и няма да има. А сега ни заведи на мястото на трагедията и ти, и аз и Вол Номер Десет ще намерим незабавно решение на проблема.

Когато се отправихме към осветения от лунната светлина парк вече бе настъпил часът на призраците. Листата шумоляха тъжно, полюшвани от лекия ветрец. В далечината се чу излайването на самотно куче. През диска на месечината, подобно на падащ лист, прелетя бухал. Когато стигнахме до стената видяхме, че вратата бе махната и зазидана. Старият кладенец бе покрит с капак, а пътеката до него бе обрасла с бурени.

— Воле, учили ли са те как да виждаш призраци? — попита ме тихо Ли Као.

Поруменях от срам.

— Господарю Ли — започнах да обяснявам смирено, — в моето село младите хора биват въвеждани в света на мъртвите едва след като са били достатъчно добре научени да уважават живите. Абатът бе решил, че тази възможност може би ще ми бъде предоставена след есенната жътва.