Мостът на птиците

Господаря Ли имаше остри лакти. Придвижваше се бързо през тълпата, преследван от писъци на болка, посочваше ми забележителностите на града и ми обясняваше, че странните градски звуци са така разбираеми за ушите на гражданина, както за моите — звуците в хамбара. Продължителното звънене на струни например означавало, че бръснарите са започнали работния си ден. С почукването на порцеланови лъжици в порцеланови съдове се давало да се разбере, че се продават дребни сладкиши в горещ сироп. Продажбата на разхладителни напитки от сини сливи и сладко-кисели ябълки се рекламирала пък с подрънкването на медни съдове.

Докато той се придвижваше към целта си продължавах простодушие да си мисля, че е решил да се сдобие с пари, като ги поиска от някой богат приятел или ги вземе назаем от лихвар, дължащ му някаква услуга. Срам ме е да си призная, че нито веднъж не се замислих за състоянието на бамбуковата колиба, в която го бях открил, или за това какви биха могли да бъдат неговите приятели. Изненадата ми бе голяма, когато той внезапно зави встрани от главната улица и се оказахме в малка криволичеща уличка, воняща на боклук. Едри плъхове ни стрелкаха с кръвясали свирепи погледи. Гниещите отпадъци изпускаха мехури и воняха неописуемо. По едно време се сепнах, защото ми се стори, че стъпвам върху труп. След малко обаче разбрах грешката си, тъй като усетих зловонния му дъх. Бях настъпил не мъртвец, а мъртвопиян човек. В дъното на алеята видяхме синьото знаме на питиепродавница да се вее над порутена дървена барака.

Едва по-късно научих, че кръчмата на Едноокия Вон е най-забележителното питейно заведение в целия Китай. Тогава обаче видях просто тъмно помещение с нисък таван, изпълнено с мухи и всякаква друга гад, и човек с престъпен вид и нефритова обица, висяща от сдъвканото му ухо, който определено не одобряваше качеството на поднасяните напитки.

— Вие, пекинските слабандраци, на тази водниста пикня вино ли й казвате? — ревеше той. — У нае в Сучжоу виното е толкова силно, че дъхне ли ти някой на него, за цял месен губиш съзнание.

Едноокия Вон се обърна към жена си, която приготвяше сместа, застанала зад тезгяха.

— В такъв случай ще трябва да му добавим още черен пипер, скъпа моя гугутке.

— Двеста двадесет и две проклятия! — отвърна с жаловит глас Дебелата Фу. — Черният пипер свърши.

— В такъв случай, светлина на живота ми, ще трябва да го заменим със стомашния сок на умряла овца — рече й спокойно Едноокия Вон.

Бабаитът с обицата измъкна кама и започна да сече с нея въздуха из стаята.

— Вие, пекинските нищожества, на тези неща мухи ли им викате? У нас в Сучжоу мухите са толкова едри, че им подрязваме крилата, впрягаме ги и ги използваме вместо волове.

— Може би букетът на виното ще стане по-богат, ако сложа в него няколко смачкани мухи — каза замислено Едноокия Вон.

— Разумът ти е много извисен, благородни жребецо на съпружеското ложе — отвърна му Дебелата Фу. — Рисковано е обаче да слагаме мухи във виното. Уханието им би могло да надвие аромата на смачкани хлебарки.

Бабаитинът определено не хареса Господаря Ли.

— Вие, пекинските дребосъци, на тез джуджета мъже ли им казвате? — излая тон. — У нас в Сучжоу мъжете са толкова високи, че главите им достигат облаците.

— Наистина ли? — попита с меден глас Господаря Ли. — А в моето жалко и нищожно село пък мъжете са толкова високи, че с горната си устна ближат звездите, докато долната им устна се влачи по земята.

Бабаитинът се замисли.

— Ами телата им тогава къде са?

— Никъде — отвърна Господаря Ли. — Те са като теб. Направени са само от уста.

Ръката му светкавично се стрелна напред, проблесна острие, закапа кръв и Господаря Ли спокойно прибра н джоба си нефритовата обица на бабаитина заедно с ухото, към което тя бе прикрепена.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото — Као — поясни, докато учтиво се кланяше. — Имам лек недостатък на характера. А това е моят почитаем клиент, Вол Номер Десет, който се гласи да те удари по главата с тъп предмет.

Не бях съвсем сигурен дали знам какво точно е тъп предмет, но неудобството да помоля за пояснение ми бе спестено от бабаитина, който седна на една маса н започна да плаче. Ли Као подхвърли някаква неприлична шега на Едноокия Вон и ощипа Дебелата Фу по огромния задник. След това ме покани да се присъединя към компанията им на една маса, върху която беше сложена кана вино, произведено другаде.

— Воле, дойде ми на ум, че в твоето образование може би има празноти, що се отнася до някои водещи начала в човешкото общуване, затова те съветвам да ме слушаш внимателно — каза Господаря Ли. След това извади от джоба си обицата на бабаитина, която бе много красива, и я постави върху масата. — Изящна вещ — промълви тон.

— Боклук — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— Евтина имитация — рече пренебрежително Дебелата Фу.

— Сякаш я е правил слепец — рече пренебрежително Едноокия Вон.

— По-грозна обица не съм виждала — рече пренебрежително Дебелата Фу.

— Колко искаш за нея? — попита Едноокия Вон.