Месията на Дюна

— Пустинята го приема… и го обожествява — каза Айдахо. — Ала той бе натрапник тук. Донесе на тази планета чужд елемент — водата.

— Пустинята налага своите ритми — добави Стилгар. — Ние го посрещнахме с радост, нарекохме го наш Махди¤, наш Муад’диб и му дадохме тайното име Усул — основа на колоната.

— И все пак той не бе родом от племето.

— Но това не променя факта, че ние го възжелахме… и накрая той стана наш. — Стилгар положи ръка върху рамото на Айдахо. — Всички хора са натрапници, стари приятелю.

— Хитрец си, а, Стил?

— Донякъде. Виждам как оплитаме вселената с нашите преселения. Муад’диб ни даде нещо разплетено. Ако не за друго, то поне заради това хората ще запомнят джихада му.

— Той няма да се предаде на пустинята — каза Айдахо. — Сляп е, но няма да се предаде. Цял е изтъкан от чест и принципи. Атреидска школа.

— И водата му ще се пролее в пясъка — каза Стилгар. — Ела. — Подръпна лекичко ръката на Айдахо. — Алая се върна и пита къде си.

— Да не би да е идвала с теб до Сийч Макаб?

— Да, помогна ми да стегнем здраво ония мекушави наиби. Сега се подчиняват на всяка нейна заповед… и аз също.

— Какви са заповедите?

— Тя нареди да екзекутират предателите.

— О! — Айдахо погледна към върха на канарата и едва овладя внезапния шемет. — Кои предатели?

— Сдруженеца, светата майка Мохайъм, Корба… и още неколцина.

— Убили сте една света майка?

— Аз го сторих. Муад’диб беше оставил заръка да не я закачаме. — Стилгар сви рамене. — Не изпълних заръката, а и Алая знаеше, че няма да я изпълня.

Айдахо отново зарея взор из пустинята и усети как раздробената му личност се слива в едно цяло, способно да разгадае създадения от Пол ход на събитията. Стратегия на преценката, така го наричаха атреидите в своите учебни наръчници. Хората се поддават на управление, но подчинените въздействат върху повелителите. Запита се дали подчинените имаха някаква представа за онова, което бяха спомогнали да се сътвори тук.

— Алая — започна Стилгар и пак се изкашля. Изглеждаше смутен. — Тя се нуждае от утехата на твоето присъствие.

— И сега тя е върховната власт — замислено каза Айдахо.

— Само регентство, нищо повече.

— Съдбата минава навсякъде, както често повтаряше баща й — промълви Айдахо.

— Всички ние сключваме сделка с бъдещето — каза Стилгар. — Ще дойдеш ли? Нужен си ни там. — В гласа му отново нахлу смущение. — Тя е… обезумяла. Ту крещи срещу брат си, ту почва да го оплаква.

— След малко — обеща Айдахо.

Чу как Стилгар се отдалечава. Остана да стои с лице срещу прииждащия вятър и остави песъчинките да шушнат по влагосъхраняващия му костюм.

Тренираното съзнание на ментат пренесе в бъдещето развоя на сегашните събития. Резултатите го зашеметиха. Пол бе задвижил унищожителен вихър и нищо не можеше да устои на пътя му.

Бене Тлейлакс и Сдружението бяха заложили всичко на карта й бяха загубили целия си престиж. Квизаратът бе разтърсен от предателството на Корба и други висши сановници. А последният волеви акт на Пол, върховното приемане на древните обичаи бе осигурило за него и рода му безпределната вярност на свободните. Сега завинаги щеше да бъде един от тях.

— Пол си замина! — раздаде се задавеният глас на Алая. Бе се приближила до Айдахо почти безшумно и сега стоеше край него. — Той беше глупец, Дънкан!

— Не говори така! — отсече Айдахо.

— Преди да свърша аз, цялата вселена ще заговори така — отвърна тя.

— Защо, в името на всичко свято?

— В името на обичта към брат ми. Нищо свято не ме интересува.

Зенсунско прозрение изпълни съзнанието му. Той усети, че Алая не е имала нито едно видение след смъртта на Чани.

— Странна е твоята обич — каза той.

— Обич ли? Дънкан, та той трябваше само да се дръпне от пътя! Има ли значение, че цялата вселена щеше да се срути зад гърба му? Той би бил в безопасност… и Чани до него!

— Тогава… защо не го е сторил?

— В името на всичко свято — прошепна тя. После добави малко по-високо: — Целият живот на Пол бе непрестанна борба да избяга от джихада и обожествяването си. Най-сетне е свободен. Сам го избра!

— А, да… пророчеството. — Айдахо учудено поклати глава. — Дори смъртта на Чани. За него луната падна.

— Той наистина беше глупец, нали, Дънкан?

Потисканата скръб се сви на топка в гърлото на Айдахо.

— Такъв глупец! — изпъшка Алая, нямаща повече сили да се владее. — Той ще живее вечно, а трябва да умре!

— Алая, недей…

— От скръбта е — глухо каза тя. — Просто скръб. Знаеш ли какво трябва да направя заради него? Да спася живота на принцеса Ирулан. Тая никаквица. Да беше чул само нейната скръб. Вайка се, отдава влага на мъртвеца; кълне се, че го е обичала, без сама да знае. Проклина цялото Сестринство, зарича се да отдаде живота си за възпитанието на децата му.

— Вярваш ли й?

— От нея направо вони на искреност.

— Ах — въздъхна Айдахо.

Окончателният размисъл се разстла пред съзнанието му като шарка върху плат. Дезертьорството на принцеса Ирулан бе последната стъпка. То безвъзвратно лишаваше Бене Гесерит от средство за натиск върху атреидските наследници.