Тук пустинята приличаше на скелет. Лунни лъчи посребряваха подаващите се от пясъка скални ребра; отвъд тях започваха дюните.
— Той ми каза, че бъдещето вече не се нуждае от физическото му присъствие — бе съобщил Тандис. — Когато си тръгваше, извика само едно. „Сега съм свободен“… това бяха думите му.
Свободните бяха отказали да изпратят в пустинята топтери или каквито и да било групи за издирване. Спасяването на слепеца противоречеше на древните им обичаи.
— Ще има червей и за Муад’диб — бяха казали те.
А сетне бяха подели песента за ония, които са поверени на пустинята и чиято вода отива при Шай-хулуд: „Майко на пясъка, татко на Времето и ти, начало на Живота, сторете му път.“
Айдахо седна на един плосък камък и се загледа към пустинята. Нататък нощта бе изпълнена с маскировъчни шарки. Нямаше начин да разбере накъде е тръгнал Пол.
— Сега съм свободен.
Изрече думите високо, изненадан от звука на собствения си глас. За известно време остави нишката на съзнанието да се размотава свободно и си припомни деня, когато бе отвел малкия Пол на рибния пазар в Каладън; ослепителния слънчев блясък по водата, донесените за продан умъртвени морски богатства. Спомни си как Гърни Халик им свиреше на балисет¤ — радост, смях. В мислите му лудуваха ритми, водеха го като покорен роб по каналите на сладкия спомен.
Гърни Халик. Гърни щеше да го упреква за тази трагедия.
Музиката на спомена отзвуча.
Спомни си думите на Пол:
Запита се как ли ще загине Пол в откритата пустиня. Бързо, убит от червей? Бавно, под палещото слънце? Някои свободни от сийча казваха, че Муад’диб никога не ще умре, че е преминал в света рух¤, където съществуват всички възможни варианти на бъдещето, че от днес нататък той ще бъде навеки в
Започваше да осъзнава, че може би има някакво своеобразно, изтънчено величие в това да умреш без следа — без останки, без никакъв знак, и с цяла една планета за своя гробница.
От паметта му изплуваха неканени думи — ритуалните думи на лейтенанта от федейкините, застанал на стража над децата на Муад’диб: „Дежурният офицер ще има за свещен дълг да…“
Тромавият, самодоволен език на правителствените институции го вбесяваше. Този език бе съблазнил свободните. Всички бе съблазнил! Нейде там умираше човек, велик човек, ала езикът упорито се тътреше напред… и още… и още…
Запита се какво ли бе станало с всички чисти понятия, които засенчваха нелепостите. Някъде, в някакво незнайно
Внезапен трепет изтръгна Айдахо от унеса на вцепенението.
Този миг пред прага на скока в пропастта остана в паметта му. Докато се взираше в него, той усети как животът му се разтегля, за да обгърне цялото съществуване на вселената. Реалната плът лежеше тромава и ограничена в изумрудената пещера на съзнанието, но безграничният живот бе споделил битието му.
Айдахо се изправи, почувствал се пречистен от пустинята. Понесеният от вятъра пясък отново шушнеше и кълвеше листата из овощната градина зад него. В нощния въздух нахлуваше сухият, рязък мирис на прах. Полите на робата му заплющяха от напора на внезапен повей.
Разбра, че някъде далеч бушува ядрото на ураган, който с яростно съскане вдига вълнисти прашни вихри — пясъчен титан, чиято мощ откъсва месото от костите.
Тази зенсунска мисъл избистри ума му като струя кристална вода. Знаеше, че Пол ще продължи да крачи напред. Един Атреидес нямаше да се остави докрай в ръцете на съдбата, дори когато напълно осъзнава неизбежното.
В този миг го облъхна пророческа дарба и Айдахо разбра, че бъдните хора ще говорят за Пол с морски слова. Макар че животът му бе пропит с прах, водата щеше да го следва. „Плътта му потъна — щяха да казват, — ала той изплува.“
Зад гърба му някой се изкашля.
Той се обърна и различи силуета на Стилгар, застанал на мостчето над каната.
— Няма да го намерят — каза Стилгар. — И въпреки това всички хора ще го открият.