Месията на Дюна

— Не крадци, а зарове — поправи го Бияз. — И ти си дошъл да ми преброиш точките. Аз пък броя твоите. О, чудо! Имаш не едно, а две лица!

— Наистина ли си видял как попаднах в тлейлаксианските резервоари? — попита Хейт, преодолявайки странното нежелание да зададе този въпрос.

— Не го ли казах? — изненада се джуджето и скочи на крака. — Страхотна борба падна с теб. Плътта не искаше да се завръща.

Изведнъж на Хейт му се стори, че съществува сред сън, управляван от нечие чуждо съзнание, и че всеки миг може да забрави себе си, да се залута из дебрите на това съзнание.

Бияз леко наклони глава и взе да обикаля около голата, като го гледаше втренчено.

— Вълнението разбужда в теб старите структури — заяви джуджето. — Ти си преследвачът, който не иска да открие какво преследва.

— А ти си оръжие, насочено срещу Муад’диб — отвърна Хейт, без нито за миг да го изпуска от поглед. — Какво трябва да направиш?

— Нищо! — Бияз спря на място. — Елементарен отговор на елементарен въпрос.

— Тогава си насочен срещу Алая — каза Хейт. — Тя ли е мишената?

— Наричат я Хоут, Чудовищната риба от отвъдните светове. А защо чувам как кипва кръвта ти, щом заговориш за нея?

— Значи я наричат Хоут — промърмори голата, като се мъчеше да открие в Бияз нещо, което би подсказало целите му. Отговорите на джуджето бяха невероятно странни.

— Тя е девицата-блудница — каза Бияз. — Вулгарна, остроумна, надарена с ужасяващо дълбоки познания, жестока, когато е най-нежна, безразсъдна, когато разсъждава, а когато се опитва да гради, става разрушителна като кориолисова буря¤.

— Значи си дошъл да говориш срещу Алая?

— Срещу нея ли? — Бияз се отпусна на една възглавница до стената. — Дойдох тук, за да бъда запленен от магнетизма на нейната телесна хубост.

Той се ухили и с недодяланото си лице заприлича на гущер.

— Да нападнеш Алая означава да нападаш брат й — напомни Хейт.

— Толкова е ясно, че чак трудно се забелязва — каза Бияз. — В действителност императорът и сестра му са една личност, опрат ли гръб до гръб, стават едно същество — наполовина мъжко, наполовина женско.

— Чувал съм свободните от централните пустини да казват нещо подобно — кимна Хейт. — И точно те възродиха кървавите жертвоприношения за Шай-хулуд. Как тъй повтаряш техните глупости?

— Смееш да говориш за глупости? Ти, който си едновременно човек и маска? Ах, какво да се прави, заровете не могат да видят собствените си точки. От мен да мине. А сега си двойно объркан, защото служиш на двойното същество Атреидес. Чувствата ти са по-далеч от решението, отколкото умът.

— Ти ли проповядваш на стражата ония фалшиви ритуали, свързани с Муад’диб? — глухо попита Хейт. Усещаше как съзнанието му се оплита в думите на джуджето.

— Те ми ги проповядват! — възрази Бияз. — И се молят. Защо пък не? Всички трябва да се молим. Не живеем ли в сянката на най-опасното създание, което вселената някога е виждала?

— Най-опасното създание…

— Собствената им майка отказва да бъде на една планета с тях!

— Защо не ми отговаряш просто и ясно? — попита Хейт. — Знаеш, че имаме и други начини да задаваме въпроси. Ще изкопчим отговорите… с добро или със зло.

— Та аз ти отговорих! Не казах ли, че митът е реален? Аз ли съм вятърът, който носи смърт в търбуха си? Не! Аз съм думи! Думи като мълнията, която излита от пясъка, за да прониже мрачното небе. Казах: „Духни кандилото! Денят дойде!“ А ти все повтаряш: „Дай ми кандило, за да намеря деня.“

— Опасна игра си захванал с мен — каза Хейт. — Мислиш, че не разбирам тия зенсунски¤ идеи? Следите ти личат като птичи стъпки в калта.

Бияз се разкикоти.

— Защо се смееш? — попита Хейт.

— Защото имам зъби, а ми се ще да нямах — успя да избъбри Бияз между две кискания. — Ако нямах зъби, нямаше да мога да скърцам с тях.

— Сега знам кой е мишената — каза Хейт. — Бил си насочен към мен.

— И ударих право в целта — отвърна джуджето. — Толкова голяма мишена беше, как да не улуча? — Той кимна, сякаш в отговор на някаква своя мисъл. — А сега ще ти попея.

Бияз затананика някаква протяжна, стенеща, монотонна мелодия, която се повтаряше отново и отново.

Хейт се вцепени, странни болки заиграха нагоре-надолу по гръбнака му. Гледаше лицето на джуджето — старческо лице с млади очи. Бяха обкръжени с мрежа от съсухрени белезникави бръчки, прорязващи хлътналите слепоочия. Колко голяма глава! Всички черти сякаш водеха към устата, откъдето излитаха монотонните звуци. Мелодията навяваше на Хейт мисли за древни ритуали, народни поверия, прастари слова и обичаи, неясни брътвежи с полузабравен смисъл. Ставаше нещо съдбовно — идеи играеха кървав танц в необятното Време. Старинни идеи се преплитаха с песента на джуджето. Сякаш някаква далечна ослепителна светлина идваше все по-близо и по-близо, осветявайки цели векове от живота.

— Какво правиш с мен? — изпъшка Хейт.