Месията на Дюна

— Беше случайност — умолително изрече обвиняемият. — Така или иначе, те ще получат тлейлаксиански…

Той пак не довърши.

— Знае ли някой каква робия носят металните очи? — запита Пол.

В галерията наибите взеха да коментират шепнешком, прикривайки устните си с ръце. Сега гледаха Корба хладно и недоверчиво.

— Защита на квизарата — тихо повтори Пол оправданието на Корба. — Оръжие, което унищожава цяла равнина или изпуска джей-лъчи, за да ослепи всичко живо наоколо. Кой от двата ефекта си предвиждал за отбрана, Корба? Може би квизаратът се е надявал да изгори очите на всички наблюдатели?

— Беше от любопитство, гос’дарю — простена Корба. — Знаехме, че според Древния закон само династиите имат право да притежават атомно оръжие, но квизаратът се подчиняваше… подчиняваше се…

— Подчиняваше се на теб — прекъсна го Пол. — Голямо любопитство, дума да няма.

— Дори и глас да ме обвинява, аз трябва да го чуя! — възкликна Корба. — Един свободен си има права.

— Така е, сир — обади се Стилгар.

Алая го изгледа гневно.

— Законът си е закон — побърза да добави той, усещайки възражението на Алая.

И захвана да изрежда Закона на свободните, като от време на време го изпъстряше със собствени коментари кое как подобава да се върши.

Алая имаше странното чувство, че чува словата му, преди да ги е изрекъл. Как можеше да е толкова лековерен? Никога не го бе виждала тъй официален и консервативен, тъй твърдо решен да се придържа към Дюнския кодекс. Брадичката му агресивно стърчеше напред. Устата му сякаш кълцаше думите. Нима в него наистина нямаше нищо освен тази противна помпозност?

— Корба е свободен и трябва да бъде съден по Закона на свободните — приключи Стилгар.

Алая извърна глава и се загледа навън към сенките по стените на градината. Чувствуваше се изтощена от разочарование. С това протакане бяха пропилели половината сутрин. И какво? Корба се бе отпуснал. Цялото държане на Възхвалителя подчертаваше, че е бил подложен на незаслужени атаки, че всичко е вършил само от обич към Муад’диб. Тя се вгледа в Корба и с изненада забеляза как по лицето му плъзна за миг израз на лукаво самодоволство.

Мина и през ум, че той изглежда е получил известие. Приличаше на човек, който чува приятелите си да крещят: Дръж се! Помощта наближава!

За момент всичко беше в ръцете им — информацията на джуджето, сведението, че има и други участници в заговора, имената на осведомителите. Но решаващият миг бе отлетял безвъзвратно. Стилгар? Не, в никакъв случай. Тя се обърна и впи очи в стария свободен.

Стилгар срещна погледа й, без да трепне.

— Благодаря, че ни напомни закона, Стил — каза Пол.

Стилгар сведе глава. Пристъпи към подиума и устните му се раздвижиха, оформяйки безмълвни слова — тъй че само Пол и Алая да го разберат. Ще го изцедя до сухо и ще се погрижа за останалото.

Пол кимна и направи знак на охраната зад Корба.

— Отведете го в килия с максимална изолация. Никакви посетители освен защитника. За защитник определям Стилгар.

— Нека сам да си определя защитника! — изкрещя Корба.

Пол рязко се завъртя.

— Оспорваш ли честността и преценката на Стилгар?

— О, не, гос’дарю, но…

— Отведете го! — кресна Пол.

Пазачите вдигнаха Корба от възглавниците и го повлякоха навън. С недоволно мърморене наибите взеха да напускат галерията. Изпод балкона се появиха слуги, изтичаха към прозорците и дръпнаха драпериите. В залата се възцари оранжев сумрак.

— Пол… — промълви Алая.

— Ще разпалваме насилие тогава, когато имаме пълен контрол над него — прекъсна я Пол. — Благодаря, Стилгар, добре си изигра ролята. Уверен съм, че Алая е разбрала кои наиби са били с него. Нямаше как да не се издадат.

— Значи двамата сте скроили всичко? — попита Алая.

— Ако направо бях заповядал да убият Корба, наибите щяха да разберат — каза Пол. — Но с тази формална процедура, без строго придържане към племенния закон, те усетиха, че са заплашени собствените им права. Кои са били с него, Алая?

— За Раджифири няма съмнение — тихо отвърна тя. — И Сааджид, но…

— Дай на Стилгар пълния списък — отсече Пол.

Алая преглътна със сухо гърло, споделяйки в този миг всеобщия страх от Пол. Знаеше какво му позволява да се движи сред хората без очи, но я побиваха тръпки от невероятната изтънченост на явлението. Да вижда фигурите им в атмосферата на самата своя визия! Усещаше собствената си личност, блещукаща пред него в някакво звездно време, чието съгласуване с реалността зависеше изцяло от думите и делата му. Той държеше всички в шепата на видението си!

— Отминава часът на утринната аудиенция, сир — напомни Стилгар. — Много хора са дошли, любопитни… изплашени…

— А ти страхуваш ли се, Стил?

Едва доловим шепот:

— Да.

— Ти си мой приятел и няма от какво да се боиш — каза Пол.

Стилгар преглътна.

— Да, господарю.

— Алая, поеми утринната аудиенция — нареди Пол. — Стил, дай сигнала.

Стилгар изпълни заповедта.