Любовникът на девицата

— Във валутата, както и в живота — каза той тихо, сякаш за да го чуе само тя. — По-дребните радости, по-плебейските удоволствия отнемат от времето на един мъж или една жена, и поставят изисквания. По-изтънчените неща — истинската любов или духовният живот, който един мъж споделя със своя Бог — това са нещата, които се обезсилват и омаловажават от всекидневните грижи. Не мислите ли, че това е вярно?

За миг тя изглеждаше напълно омаяна.

— Така е — каза тя. — Винаги е по-трудно да намериш време за истински ценните преживявания, винаги има по-обикновени неща за вършене.

— За да бъдете изключителна кралица, трябва да избирате — каза той тихо. — Трябва да избирате най-доброто, всеки ден, безкомпромисно, без да слушате съветниците си, направлявана единствено от собственото си вярно сърце и най-висша амбиция.

Тя ахна леко и го погледна, сякаш той можеше да разбули тайните на вселената, сякаш той бе като възпитателя си, Джон Дий, и можеше да разговаря с ангели и да предрича бъдещето.

— Искам да избера най-доброто — каза тя.

Робърт се усмихна.

— Знам, че искате. Това е едно от многото общи неща между нас. И двамата искаме само най-доброто. А сега имаме шанс да го постигнем.

— Валидна валута? — прошепна тя.

— Надеждна валута и истинска любов.

С усилие, тя откъсна очи от него.

— Какво мислите, Спирит?

— Проблемите със сеченето на монети са добре известни — каза Сесил обезкуражаващо. — Всеки търговец в Лондон би ви казал същото. Но средството за подобряване на положението не е толкова неизменно сигурно. Мисля, всички сме съгласни, че монета от една лира вече не струва един паунд в злато, но начинът да възстановим тази стойност ще е труден. Не може да се каже, че имаме излишно злато, за да сечем нови монети.

— Изготвил ли сте план как да вдигнете цената на валутата? — обърна се с настоятелен въпрос Дъдли към държавния секретар.

— Обмислях това заедно със съветниците на кралицата — каза сухо Сесил. — Мъже, които мислят върху този проблем от много години.

Дъдли му отправи неустоимата си широка усмивка.

— Тогава по-добре им кажете да побързат — препоръча той бодро.

— Изготвям план.

— Е, докато вие правите това, ние ще се разходим в градината — предложи Дъдли, умишлено правейки се, че не го е разбрал.

— Не мога да го изготвя сега! — възкликна Сесил. — Ще са нужни седмици, за да се направи подходящ план.

Но кралицата вече беше на крака: Дъдли й беше предложил ръката си, и двамата изтичаха от приемната с бързината на ученици, бягащи от училище. Сесил се обърна към придворните дами на Елизабет, които забързано правеха реверанси.

— Вървете с кралицата — каза той.

— Тя иска ли да я съпроводим? — запита една от дамите.

Сесил кимна.

— Придружете ги, и вземете шала й, днес е студено.

В градината Дъдли продължи да държи ръката на кралицата, и я пъхна под лакътя си.

— Мога да вървя и сама, знаете — каза тя наперено.

— Знам — каза той. — Но обичам да държа ръката ви, обичам да вървя до вас. Ще позволите ли?

Тя не каза нито „да“, нито „не“, но не отдръпна дланта си от ръката му. Както бе типично за нея, Елизабет винаги правеше една стъпка напред, а сетне — една назад. Веднага щом му позволи да задържи топлата й малка длан върху ръката си, тя реши да повдигне въпроса за съпругата му.

— Не ме питате дали може да доведете лейди Дъдли в двора — подхвана тя предизвикателно. — Не желаете ли тя да дойде тук? Няма ли да ме помолите тя да получи място на служба при мен? Изненадана съм, че не я споменахте, за да ми я предложите като придворна дама. Много бързахте да ми препоръчате сестра си.

— Тя предпочита да живее в провинцията — каза гладко Робърт.

— Значи сега имате провинциално имение?

Той поклати глава.

— Жена ми има къща в Норфолк, която наследи от баща си, но тя е твърде малка и твърде неудобна. Живее с мащехата си в Станфийлд Хол, наблизо, но тази седмица ще отседне при братовчедите ми в Бъри Сейнт Едмъндс.

— Смятате ли сега да купите къща? Или да построите нова?

Той сви рамене.

— Ще намеря добра земя и ще построя хубава къща, но ще прекарвам повечето си време в двора.

— О, наистина ли? — попита тя закачливо.

— Нима човек се отдалечава доброволно от слънчевата светлина и отива към сянката? Нима зарязва златото заради позлатата? Нима опитва първо доброто вино, а сетне иска лошо? — Гласът му беше умишлено прелъстителен. — Ще остана в двора завинаги, ако ми позволите, греейки се на слънцето, обогатен от златото, пиян от уханието на най-замайващото и силно вино, което мога да си представя. Какво казвахме: че няма да позволим долното и обикновеното да затъмни най-доброто? Че ние, и двамата, би трябвало да имаме най-доброто?

Тя попиваше комплимента в мислите си в продължение на един дълъг, прекрасен миг:

— А съпругата ви трябва да е много стара?

Дъдли сведе поглед към нея и й се усмихна, знаейки, че тя просто го дразни.

— Тя е на трийсет, само с пет години по-възрастна от мен — каза той. — Както мисля, че знаете. Бяхте на сватбата ми.

Елизабет направи лека гримаса:

— Беше преди много години. Почти я бях забравила.

— Близо десет години — каза той тихо.