Любовникът на девицата

Слънцето залезе и небето стана бледосиво: Робърт продължаваше да върви нататък, сякаш не притежаваше пълна конюшня с коне, цял табун расови бързи африкански коне, безброй добре обучени млади жребци; вървеше пеша като бедняк, като мъж, който трябва да иска от съпругата си кон за езда.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Опитваше се да не си спомня последния път, когато я беше видял, когато я беше оставил, изричайки проклятие, и беше настроил семейството й срещу нея. Опитваше се да не си спомня, че я беше взел в обятията си и в своята лудост, беше изрекъл: „Обичам те“, а тя, в лудостта си, го беше чула да го казва.

Опитваше се да не си я спомня изобщо, защото му се струваше, че ако си я спомни, ще седне на брега на реката и ще заплаче като дете, задето я е загубил.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Ако размишляваше, вместо да си спомня, можеше да избегне вълната от болка, която се надигаше, готова да се разбие над него. Ако възприемаше смъртта й по-скоро като загадка, отколкото като трагедия, можеше да зададе въпрос, вместо да обвинява себе си.

Два въпроса: „Кой уби Ейми? Кой й е дал моя пръстен?“

Когато се спъна и се подхлъзна, и рязко дойде на себе си, осъзна, че се беше стъмнило и че върви слепешком покрай стръмния бряг на дълбоката, бързо течаща река. Тогава се обърна — оцелял член на род от хора, които умееха да оцеляват; допуснал грешката да се ожени за жена, която не споделяше упоритата му жажда за живот.

„Кой уби Ейми?“

„Кой й е дал моя пръстен?“

Тръгна обратно. Едва когато отвори желязната порта към оградената със стени градина, студеният допир на резето върху ръката му го накара да спре за миг, накара го да осъзнае, че имаше два въпроса: „Кой уби Ейми? Кой й е дал моя пръстен?“, но само един отговор.

Онзи, у когото е бил пръстенът, който и да бе той, е притежавал символа, на който Ейми би се доверила. Ейми би опразнила къщата по нареждане на пратеник, показал й този пръстен. Притежателят на пръстена, който и да бе той, бе онзи, който я беше убил. Имаше само един човек, който можеше да го е направил, само един човек, който би го направил: Елизабет.

Първият инстинкт на Робърт бе да отиде при нея веднага, да се нахвърли гневно върху нея заради безумието, до което я бе довела властта. Не можеше да я вини за желанието й Ейми да изчезне, но мисълта, че неговата любовница би могла да убие съпругата му, момичето, за което се беше оженил по любов, го изпълваше с гняв. Искаше да хване Елизабет и да отърси от нея надменността, порочната й, родена от властта самоувереност. Мисълта, че би могла да използва властта си като кралица, мрежата си от шпиони, безпощадната си воля, срещу толкова уязвима и невинна мишена като Ейми, го караше да трепери като сърдито момче от силата на чувствата си.

Робърт не спа тази нощ. Лежеше на леглото и се взираше в тавана, но отново и отново си представяше как Ейми получава пръстена му и хуква да го посрещне, стиснала пръстена му с печат в малкото си юмруче като пропуск към щастието, което заслужаваше. А после някакъв мъж, някой от наемните убийци на Сесил без съмнение, я посреща вместо него, строшава врата й с един удар, с притиснат до ухото й свит юмрук, с един рязък, бърз удар по тила, и я улавя, докато пада, отнасяйки я обратно в къщата.

Робърт се измъчваше с мисълта за страданието й, за мига, в който бе изпитала страх, мига, в който бе изпитала може би ужас, мига, когато си беше помислила, че убиецът е изпратен от него и кралицата. Тази мисъл го накара да изстене и да се обърне на другата страна, като зарови лице във възглавницата. Ако Ейми бе умряла, мислейки си, че той е изпратил при нея наемен убиец, то той не виждаше как би могъл да живее по-нататък.

Прозорецът на спалнята най-сетне просветля: беше утро. Робърт, изпит и измъчен, с вид на човек, с десет години по-стар, отколкото беше, се изправи до прозореца и погледна навън, загърнал голото си тяло с ленения чаршаф. Денят щеше да бъде прекрасен. Мъглата бавно се виеше, отдръпвайки се от реката, а някъде чукаше с клюна си кълвач. Бавно се понесе ясната и чиста песен на дрозд — като благослов, като напомняне, че животът продължава.

„Предполагам, че ще мога да й простя“, помисли си Робърт. „На нейно място аз може би щях да направя същото. Може би щях да мисля, че нашата любов е на първо място, че нашето желание трябва да бъде удовлетворено, каквото и да става. Ако бях на нейно място, може би щях да си помисля, че трябва да имаме дете, че престолът трябва да има наследник, а ние и двамата сме на двайсет и седем години и не бива да отлагаме. Ако имах абсолютна власт, каквато има тя, вероятно щях да я използвам, както стори тя“.

„Баща ми щеше да го направи. Баща ми щеше да й прости, че го е извършила. Всъщност, щеше дори да се възхити на решителността й“.