На сутринта кралицата обяви, че е болна и не може да приема никого. Когато Сесил дойде до вратата й, тя прати да му съобщят, че може да го приеме съвсем за кратко, и то само ако въпросът е спешен.
— Боя се, че да — каза той мрачно и сериозно, като посочи към документа в ръката си. Пазачите се дръпнаха встрани и го пуснаха да влезе в спалнята й.
— Казах им, че трябва да подпишете разрешение за връщането на френските пленници — каза Сесил, като влезе и се поклони. — Бележката ви гласеше да дойда веднага, като си измисля оправдание да се срещна с вас.
— Да — каза тя.
— Заради сър Робърт?
— Да.
— Това е нелепо — каза той дръзко.
— Зная това.
Нещо в равния тон на гласа й го накара да застане нащрек:
— Какво е направил?
— Постави ми… искане.
Сесил чакаше.
Елизабет хвърли поглед към преданата мистрес Ашли.
— Кат, иди да застанеш отвън пред вратата и се погрижи никой да не подслушва.
Жената излезе от стаята.
— Какво искане?
— Такова, което не мога да изпълня.
Той чакаше.
— Иска да обявим годежа си, да дам развод на него и онази жена, а той да бъде обявен за крал.
— Крал?
Главата й се сведе, тя кимна, без да го поглежда в очите.
— Титлата принц консорт беше достатъчно добра за императора на Испания.
— Знам. Казах му го. Но той иска да бъде крал.
— Трябва да откажете.
— Спирит, не мога да му откажа. Не мога да му позволя да мисли, че съм неискрена спрямо него. Нямам думи, с които да му откажа.
— Елизабет, тази лудост ще ви коства престола на Англия, и всичките опасности, и цялото чакане, и мирът от Единбург, ще се окажат напразни. Ще ви свалят от трона и ще сложат братовчедка ви на вашето място като кралица. Или дори по-лошо. Не мога да ви спася от това, с вас е свършено, ако го поставите на престола.
— Нищо ли не измислихте? — настоя тя. — Вие винаги знаете какво да правите. Спирит, трябва да ми помогнете. Трябва да прекратя връзката си с него, а кълна се в Господ, не мога.
Сесил я погледна подозрително:
— Това ли е всичко? Че той иска развод, и да бъде наречен „принц консорт“? Не ви е наскърбил, или заплашил? Нали не забравяте, че това би било държавна измяна, дори и ако е сторено от любов? Дори и ако е сторено от любимия, за когото сте сгодена?
Елизабет поклати глава.
— Не, той винаги е… — тя млъкна рязко, като си мислеше какво огромно удоволствие й доставяше той. — Той винаги… Но какво би станало, ако имам дете?
Ужасеното му изражение беше така мрачно, като и нейното.
— Чакате ли дете?
Тя поклати глава.
— Не. Всъщност не знам…
— Предполагах, че е внимавал…
— До снощи.
— Трябваше да откажете.
— Не мога! — внезапно изкрещя тя. — Нима не ме чувате, Сесил, макар да ви повтарям отново и отново? Не мога да го отблъсна. Не мога да не го обичам. Не мога да му откажа. Трябва да намерите начин да се омъжа за него, или да намерите начин да избягам от исканията му, защото не мога да му откажа. Трябва да ме защитите от страстта ми към него, от неговите искания: това е ваш дълг. Аз не мога да се защитя. Вие трябва да ме спасите от него.
— Да го прогоня от двора и от страната?
— Не. Трябва да ме спасите от него, без той някога да узнае, че съм изрекла и думичка против него.
Сесил замълча за един дълъг миг, после си спомни, че разполагаха само с кратко време заедно: кралицата и собственият й държавен секретар бяха принудени да се срещат тайно, в откраднати мигове, заради нейното лекомислие.
— Има начин — каза той бавно. — Но е много зловещ.
— Ще го научи ли къде му е мястото? — настоя тя. — Ще го научи ли, че неговото място не е моето?
— Ще го накара да се бои за живота си и ще го унизи до крайност.
Елизабет се разгневи, когато чу това.
— Той никога не се страхува — каза разпалено тя. — А духът му не се прекърши дори когато цялото му семейство бе принизено.
— Сигурен съм, че е несъкрушим — каза язвително Сесил. — Но това ще го разтърси и принизи толкова много, че ще се откаже от всякаква мисъл за трона.
— И никога няма да узнае, че аз съм дала нареждане за това — прошепна тя.
— Не.
Тя помълча.
— И замисълът не бива да се провали.
— Не мисля — той се поколеба. — Осъществяването на замисъла изисква смъртта на невинен човек.
— Само един?
Той кимна.
— Само един.
— Не на някой, когото обичам?
— Не.
Тя не се замисли дори за миг.
— Направете го тогава.
Сесил си позволи една усмивка. Толкова често, точно когато смяташе Елизабет за най-слабата сред жените, той се убеждаваше, че тя е най-могъщата сред кралиците.
— Ще ми трябва негов отличителен знак — каза той. — Имате ли нещо с неговия печат?
Тя едва не каза „не“. Сесил видя как мисълта за лъжата минава през ума й.
— Имате ли?
Тя бавно измъкна от деколтето на роклята си златна верижка с пръстена с печата на Дъдли, който той й беше дал, когато се бяха сгодили.
— Собственият му пръстен — прошепна тя. — Той го сложи на пръста ми, когато се сгодихме.
Сесил се поколеба.
— Нима ще ми го дадете за неговото съсипване? Знакът на любовта му към вас? Собственият му пръстен с печат?