Лий Чайлд

— При тези обстоятелства не можем да закрием местния полицейски участък — рекох. — Но и не можем да разчитаме на някаква експертиза и ресурси от тяхна страна. Остава да им предложим помощта си. Което означава да изпратим наш човек при тях. Бихме могли да покрием цялата работа в базата. Ако извършителят се окаже някой от Келам, ние ще им го поднесем на тепсия. По този начин ще бъде раздадено правосъдие, но ще скрием това, което трябва да бъде скрито.

— Не е толкова просто — въздъхна Гарбър. — Нещата стават все по-сложни.

— По какъв начин?

— Командирът на «Браво» се казва Рийд Райли. Чувал ли си за него?

— Името ми е смътно познато.

— Така и трябва да бъде. Баща му е Карлтън Райли.

— Мамка му — изругах аз.

— Точно така, сенаторът — кимна Гарбър. — Председател на Комисията по въоръжените сили. Ще се окаже или най-добрият ни приятел, или смъртният ни враг — според това накъде ще задуха вятърът. Знаеш как стоят нещата при тези хора. Фактът, че синът му е капитан в пехотата, му носи поне един милион гласа на изборите. И два пъти по толкова, ако стане герой. Не искам дори да си помисля какво ще се случи, ако някой от хората на младия Рийд се окаже убиец.

— Трябва ни човек в Келам, още сега — казах аз.

— Нали за това говорим?

— Кога ме искаш там?

— Изобщо не те искам там — отвърна Гарбър.

5

Оказа се, че изборът на Гарбър не съм аз, а някакъв наскоро произведен майор от Военната полиция на име Дънкан Мънро. Потомък на военни, «Сребърна звезда», «Пурпурно сърце» и така нататък. Пет години по-млад от мен, наскоро приключил успешна мисия в Корея, в момента вършел отлична работа в Германия. По всичко личеше, че е копие на това, което бях аз преди пет години. За пръв път чувах за него.

— Тази вечер лети за Келам — поясни Гарбър.

— По твое настояване, предполагам — казах аз.

— Ситуацията е деликатна — отвърна той.

— Очевидно прекалено деликатна за мен.

— Не се цупи. Ти ми трябваш за нещо друго. Надявам се, че ще го приемеш като не по-малко важно.

— По-точно?

— Работа под прикритие. Тъкмо за рошавата ти прическа. Две са нещата, които ни издават, когато работим под прикритие: косата и обувките. Винаги можеш да си купиш обувки от «Гудуил», но с косата не става — трябва иМ време да порасне.

— Къде ще е тази работа под прикритие?

— В Картър Кросинг, разбира се. Там, в Мисисипи, на майната си. Ще се появиш в града като бивш военен и настоящ малко смахнат безделник. Знаеш за какво говоря. От онези, които се чувстват у дома само в близост до някоя казарма, защото единствено това познават. Известно време ще кротуваш, после ще се сближиш с местните служители на закона. От тях ще получиш представа дали Мънро и компания работят по случая без отклонение от правилата.

— Искаш да се представя за цивилен ли?

— Не е чак толкова трудно. Ще прецениш на място.

— Ще имам ли активно участие в разследването?

— Не. Само ще гледаш и ще докладваш. Нещо като наблюдател, който дава оценки. Вършил си го и преди. Ще бъдеш моите очи и уши. Този случай трябва да се реши по абсолютно правилен начин.

— Окей — кимнах аз.

— Други въпроси?

— Кога тръгвам?

— Утре сутринта, призори.

— А каква е представата ти за «абсолютно правилен начин»?

Гарбър се размърда в стола си, но не отговори.

* * *

Прибрах се в квартирата си и взех един душ, но без да се бръсна. Работата под прикритие е като роля в класическа пиеса, а Гарбър беше прав. Наистина познавах този тип хора. Всеки войник ги познава. Населените места около базите гъмжат от отпаднали по някакви причини от армията, които почти не познават света навън. Някои остават там, други са принудени да тръгнат нанякъде — най-често към друг град с друга база. Ново място, но същата обстановка. Това е всичко, което познават, и то им е достатъчно да се почувстват добре. У повечето са се съхранили някакви остатъци от военна дисциплина и навици, вечни и неизкореними като ДНК, но занемарени от липсата на редовна поддръжка. Животът им вече не се подчинява на раздел първи, глава осма, параграф втори. Именно по тази причина и самият аз спрях да се бръсна и да сресвам косата си. Просто я оставях да изсъхне, както направих и сега.

Нахвърлях екипировката върху леглото. Не беше нужно да ходя до «Гудуил» за обувки. Разполагах с един чифт ботуши, който щеше да свърши работа. Кафяви, закупени преди дванайсетина години от старомодно магазинче за мъжко облекло, разположено в дълбоката английска провинция. Големи, тежки, солидни. Добре поддържани, но с леко напукана кожа и поизносени подметки, особено на токовете.