Гарбър стана, заобиколи бюрото си и отиде да затвори вратата. Беше по-възрастен от мен и доста по-нисък. Но раменете му бяха широки почти колкото моите. Беше разтревожен. Много рядко си правеше труда да затваря вратата, а още по-рядко пропускаше назидателните поговорки и афоризми, с които тъпчеше главите на подчинените си — убеден, че това е единственият начин да запомнят какво им казва. Върна се обратно на мястото си. Възглавничката изсъска под тежестта на тялото му.
— Чувал ли си за едно място, което се казва Косово?
— На Балканите е — кимнах аз. — Като Сърбия и Хърватия.
— Там ще има война, която ние най-вероятно ще се опитаме да прекратим. Още по-вероятно е да се провалим, засипвайки го с бомби.
— Е, винаги е добре да имаш и план Б — рекох.
— Враждата между сърби и хървати доведе до страхотии. Като в Руанда. Ще се изтрепят, нищо че живеем в края на двайсети век!
— Мисля, че ще го направят именно защото живеем в края на двайсети век.
— Би трябвало да е различно.
— Чакай да видиш какво ще стане в двайсет и първи.
— Нищо няма да чакаме, а ще се опитаме да оправим нещата в Косово.
— Желая ви успех. Само не търсете помощта ми. Аз съм едно обикновено ченге.
— Вече имаме наши хора на място. Временни съветници, нали знаеш. Влизаме, после излизаме.
— За кого говориш? — изгледах го аз.
— За умиротворителните сили.
— На ООН ли?
— Не съвсем. По-скоро само наши момчета.
— Не знаех това.
— Никой не трябва да го знае.
— Откога?
— От дванайсет месеца.
— Искаш да кажеш, че вече цяла година разполагаме наши бойни части на Балканите?
— Не е чак толкова страшно. Става въпрос главно за разузнавателни операции. За всеки случай, ако нещо се случи по-късно. Но главната задача е да успокоим положението. Там действат безброй фракции. Ако някой ни попита какво търсим там, винаги можем да кажем, че ни е поканила другата страна. Така всеки си мисли, че врагът му се радва на нашата подкрепа, и това има възпиращо действие.
— Кого сме изпратили там? — попитах.
— Армейски рейнджъри — отвърна Гарбър.
Според Гарбър Форт Келам продължавала да действа като редовна школа за обучение, но освен това се използвала и като база на две роти редовни армейски рейнджъри, подбрани от 75-и полк. Получили наименованията «Алфа» и «Браво», бойците от тези роти се изпращали тайно в Косово на ротационен принцип, трийсет дни за една смяна. Отдалечеността на Форт Келам го правела отлична база за тайни операции. Не че имаме какво да крием, добави Гарбър. Мисията ни в Косово имала хуманитарен характер и в нея участвали съвсем ограничен брой наши войници. Но Вашингтон си е Вашингтон и по тази причина много неща оставали неизречени.
— Има ли полицейски участък в Картър Кросинг? — попитах.
— Да — кимна Гарбър.
— Нека отгатна. Не стигат доникъде в разследването на убийството и решават да хвърлят въдиците, включвайки в списъка на заподозрените някои хора от базата.
— Така е — кимна Гарбър.
— Включително членове на отрядите «Алфа» и «Браво».
— Да.
— И възнамеряват да им задават всякакви въпроси.
— Да.
— Но ние не можем да им позволим никакви въпроси, защото постоянното пътуване до Европа трябва да бъде пазено в тайна.
— Точно така.
— А имат ли някакви основания?
Надявах се Гарбър да каже «не», но отговорът му беше различен:
— Само косвени.
— «Само»?
— Моментът е бил неблагоприятен. Джанис Мей Чапман е убита три дни след завръщането на отряд «Браво» от Косово. Келам разполага със самолетна писта, на която рейнджърите се приземяват директно. Вече ти споменах, че територията на базата е огромна. Самолетите кацат нощем заради сигурността. През следващите два дни пристигналите рейнджъри остават в базата и дават отчет за мисията си.
— А след това?
— На третия ден бойците получават едноседмичен отпуск.
— Който прекарват в града?
— Общо взето, да.
— Включително на главната улица и пресечките около нея?
— Там са баровете.
— И в баровете се срещат с местни жени.
— Както винаги.
— А Джанис Мей Чапман е била местна.
— При това доста дружелюбна към войниците.
— Страхотно — промърморих аз.
— Била е изнасилена и обезобразена — добави Гарбър.
— По какъв начин обезобразена?
— Не попитах. Не исках да знам. Била е на двайсет и седем, също като Джоди…
Единствената му дъщеря. Най-скъпото му нещо на света.
— Как е Джоди? — попитах.
— Добре е.
— Къде е сега?
— Тя е адвокат.
Каза го така, сякаш ставаше въпрос за място, а не за работа. После на свой ред попита:
— Как е брат ти?
— Доколкото знам, добре — отвърнах аз.
— Още ли е във финансовото министерство?
— Да.
— Той беше добър човек — промърмори Гарбър. Сякаш уволнението от армията беше равнозначно на смърт.
Замълчах.
— И тъй, какво мислиш да правиш там, в Мисисипи? — попита Гарбър.
Да не забравяме, че говорим за 1997-а.