Лий Чайлд

Прибрах се в хотела точно в един след полунощ и веднага си легнах. Нагласих будилника в главата си на седем сутринта. Вероятно по това време и Деверо щеше да е на крак, подготвяйки се за поредния работен ден, който би трябвало да започва в осем. Очевидно не беше от жените, които не държат на външния си вид, но едновременно с това беше служила в морската пехота, което означаваше прагматизъм. Заключението ми беше, че сутрешният иМ тоалет няма как да отнеме повече от час. Ако се събудех в седем, имах всички шансове да я хвана на закуска в съседното заведение. Дотам се простираха непосредствените ми планове. Нямах никаква представа какво ще иМ кажа.

* * *

Но стана така, че не спах до седем. Събудих се в шест от силно чукане по вратата. Не изпитах никакво въодушевление. Измъкнах се от леглото, навлякох панталона и отидох да отворя. Беше старецът. Съдържателят на хотела.

— Мистър Ричър? — попита той.

— Да?

— Радвам се, че попаднах на точния човек — рече той. — В този ранен час, имам предвид. Но винаги е добре да си сигурен.

— Какво желаете?

— Както вече ви казах, най-напред исках да установя самоличността ви.

— Искрено се надявам, че това не е истинската причина да ме събудите по никое време. В хотела пребивават само двама гости, като другият определено не може да бъде наречен мистър.

— Търсят ви на телефона.

— Кой?

— Чичо ви.

— Чичо ми?!

— Да, чичо ви Леон Гарбър. Каза, че е спешно. А ако съдя по тона му, и много важно.

Навлякох тениската и последвах съдържателя, шляпайки с боси крака по стъпалата. Той отвори вратата встрани от рецепцията и ме въведе в канцеларията. Вътре имаше махагоново бюро с телефон върху плота. Слушалката беше свалена.

— Моля, чувствайте се като у дома си — покани ме с широк жест възрастният мъж, после излезе и затвори след себе си.

Аз седнах на стола му и взех слушалката.

— Ало?

— Добре ли си? — попита Гарбър.

— Добре съм. Как ме откри?

— Чрез указателя. В Картър Кросинг има само един хотел. Всичко наред ли е?

— И още как.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Питам, защото трябваше да докладваш всяка сутрин в шест.

— Тъй ли?

— Така се разбрахме.

— Кога?

— Вчера разговаряхме в шест. Преди да тръгнеш.

— Вярно, но не сме се разбирали да говорим всеки ден в шест.

— Вчера се обади по обед. Каза, че ще се обадиш и днес.

— Не съм казал кога.

— Мисля, че каза.

— Нещо бъркаш. Какво искаш?

— Тая сутрин си кисел.

— Легнах си късно.

— Какво си правил?

— Поогледах се.

— И?

— Забелязах две неща — казах аз.

— Какви неща?

— Ами такива, които предизвикват специален интерес.

— Свързани ли са с някакъв напредък?

— На този етап са само въпроси. Напредъкът може да дойде с отговорите. Ако изобщо ги получа.

— Засега Мънро не е стигнал доникъде в Келам — поясни Гарбър. — Нещата май ще се окажат по-сложни, отколкото си представяхме.

Не отговорих. Гарбър изчака за миг.

— Хей! Какво значи ако изобщо получиш отговорите? Продължавах да мълча.

— А защо ходиш на оглед посред нощ? — добави той. — Не беше ли по-добре да изчакаш да съмне?

— Запознах се с шерифа — казах.

— И?

— По-различен е от очакваното.

— По какъв начин? Изглежда ти честен мъж?

— Жена е. Баща иМ е бил шериф преди нея.

Гарбър замълча.

— Не ми казвай, че те е разкрила — изпъшка той.

Не отговорих.

— Боже Господи! — възкликна той. — Това трябва да е нов световен рекорд! За колко време те разкри? За десет минути? За пет?

— Служила е във ВП на морската пехота — рекох. — На практика е една от нас. Знаеше предварително и просто ме чакаше. За нея това е бил предвидим ход.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

— Ще те изолира ли?

— По-лошо. Ще ме изхвърли.

— Не бива да го позволяваш! Няма начин! Трябва да останеш там и толкова! Чуваш ли? Имаш заповед да останеш! Тя не може да те изхвърли. Това е въпрос на граждански права. Право на свободно придвижване. Живеем в свободна страна, следователно оставаш. Ясно ли е?

Затворих телефона и се замислих. После намерих в джоба си банкнота от един долар и я оставих на бюрото. За покриване на един междуградски разговор. Набрах Пентагона. Там има много телефони и много телефонисти. Избрах един, който винаги отговаряше. Помолих го да звънне в офиса на Джон Джеймс Фрейзър. Просто да проверя дали ще извадя късмет. Офицерът за връзки със Сената. Не очаквах да е там в този ранен час, но той вдигна. Което беше многозначително. Представих се и добавих, че имам новини.

— Трябва да имаш, иначе нямаше да се обадиш — отвърна той.

— Получих предупреждение.

— В какъв смисъл?

— Видях едно-две неща, от които личи, че ситуацията ще стане сериозна. Гадна, шантава, с всички шансове да остане по вестниците цял месец. Има опасност да бъдем очернени, дори ако се окаже, че убийството няма нищо общо с Келам. Достатъчно е, че става въпрос за инцидент, случил се близо до нея.

— Колко гадна? — попита след кратка пауза Фрейзър.

— Потенциално много.

— Това предчувствие ли е? То има ли нещо общо с Келам?

— Рано е да се каже.

— Имам нужда от помощ, Ричър. Най-вероятното ти предположение?

— На този етап не виждам да са замесени военните.

— Това е добра новина.

— Само предположение — поправих го аз. — Още е рано да палиш пурата си.