Лий Чайлд

Тръгнах покрай линията. Някъде по средата на пътеката спрях на отъпканата земя и се огледах, опитвайки се да преценя силата на светлината. Нямаше смисъл да търся неща, които не мога да видя. Продължих напред просто защото луната беше все още високо в безоблачното небе. Прекрачих близката релса и поех напред, стъпвайки по траверсите. Следвах пътя на хората, които преди години са решили да напуснат това затънтено място и да си опитат късмета в големите градове като Чикаго или Ню Йорк. Подминах прелеза, оставих зад гърба си и старата водна кула.

После земята започна да се люлее.

Отначало почти незабележимо, като равномерно потръпване. Сякаш някъде далеч беше станало земетресение. Заковах се на място. Траверсата под краката ми се тресеше. Релсите от двете ми страни зазвъняха. Обърнах се. В далечината се виждаше малка светла точица, която бързо нарастваше. Прожекторът на нощния влак, на около три километра от мен.

Останах на мястото си. Релсите звънтяха все по-силно. Траверсите подскачаха, чакълът под тях трополеше. Трусовете ставаха все по-осезаеми. Далечният прожектор мигаше като звезда, леко помръдвайки наляво-надясно.

Слязох от линията и опрях гръб на високия, намазан с дзифт дървен стълб, който крепеше водната кула. Земята трепереше, стълбът побутваше рамото ми като жив, релсите пееха. До слуха ми долетя пронизителният писък на локомотивната свирка. Включиха се предупредителните звънци на прелеза, отстоящ на двайсетина метра от мен. Червените лампи започнаха да мигат.

Влакът се приближаваше с грохот. В един момент беше безкрайно далеч, после изведнъж се оказа до мен, върху мен. Огромен, безумно масивен, оглушителен. Земята се тресеше толкова силно, че старият резервоар зад гърба ми поде някакъв мълчалив танц, отблъсквайки ме на сантиметри от себе си. Въздушната вълна се стовари върху ми със страшна сила. Локомотивът профуча покрай мен. Зад него се люшкаха и потракваха вагоните, мътно проблясващи на лунната светлина. Сякаш нямаха край. Десет, двайсет, петдесет, сто… Неотклонно носещи се на север. Една безкрайна минута останах залепен за дървения стълб. Шейсет дълги секунди, оглушал от стърженето на метал и изтръпнал от люлеещата се под мен земя.

После влакът отмина.

Тъпата задница на последния вагон-цистерна профуча покрай мен със сто километра в час, воят на вятъра намаля наполовина, земетресението се стопи до меки трусове, а след това изчезна напълно. Звънът на релсите се превърна в тихо съскане. Тишината се завърна.

Веднага промених очакванията си по отношение на смачканата синя кола. Придвижването до останките иМ едва ли щеше да бъде толкова кратко, колкото си мислех отначало. След току-що приключилата демонстрация на дивата и необуздана мощ стигнах до заключението, че те като нищо можеха да се окажат някъде в Ню Джързи. Или в Канада.

15

В крайна сметка открих останките от колата на двеста метра в северна посока. Почти целият път до там беше осеян с отломки. Натрошени стъкла проблясваха на лунната светлина, сякаш разпръснати от гигантска ръка. Сред тях стърчеше част от хромирана броня, сгъната по средата под формата на V. Беше се забила в земята като някаква стреличка за дартс с гротескна форма. Имаше и колело, останало без тас. Колосален сблъсък, в резултат на който колата беше литнала като бейзболна топка, изстреляна с всичка сила. С ускорение от нула до сто в рамките на миг.

Предположих, че е била паркирана на релсите на около двайсет метра северно от водната кула. Там можеха да се видят първите парченца стъкло. Представих си, че при удара на локомотива колата е летяла над петдесет метра, след което е паднала на земята и е започнала да се търкаля. Може би странично, превъртайки се от колелата на покрива и обратно, може би надлъжно, с муцуната напред. По мое мнение се бе разпаднала още при първия удар. Като при експлозия. А частите иМ се бяха разпръснали наоколо при търкалянето. Вероятно по същото време се бе възпламенило и горивото. Храсталаците край последните петдесет метра бяха силно обгорели, но най-големи бяха пораженията по дърветата, в които се беше удряла смачканата каросерия. От тях бяха останали само черни стволове и голи клони. Имах познати експерти по палежите, които биха могли да изчислят оборотите на търкалянето само от пътя на запаленото гориво.

Пелегрино твърдеше, че колата е синя; но той я беше виждал на дневна светлина. За мен беше пепеливосива под бледите лъчи на луната. Не успях да открия нито сантиметър незасегната от огъня повърхност, запазила следи от боя. Пред очите ми лежеше смачкана и тотално изгоряла купчина желязо. Бях се приготвил да я възприема като останки от автомобил просто защото не можех да си представя какво друго може да бъде.

Ако някой бе имал за цел да заличи някакви улики, успехът му беше пълен.