Лий Чайлд

Дамата почти не реагира на появата ми, а само побутна с крак свободния стол до себе си, който леко се извъртя в моя посока. Сервитьорката схвана намека и не ми предложи друга маса. Стана ми ясно, че вече е взела поръчката на Деверо. Помолих я за парче от най-хубавия пай и още една чаша кафе. Тя забърза към кухнята. В салона се възцари тишина.

Вече имах възможност да разгледам отблизо новата си позната. И бързо бях готов да призная, че Елизабет Деверо действително е много хубава жена. Извън колата се оказа по-скоро висока, с прекрасна коса. Само конската иМ опашка тежеше поне две кила. Останалото бяха хубави форми, съчетани в точни пропорции. Униформата иМ стоеше много добре. Но аз по принцип си падам по жени с униформи, може би защото познавам твърде малко от другия вид. Устата иМ беше красива. Очите иМ също. Взети заедно, те придаваха на лицето иМ някаква дяволита одухотвореност. Като на човек, който запазва самообладание при всякакви ситуации, обмисля ги и винаги намира повод да се усмихне. Светлината все още беше в очите иМ. Значи не е била отражение от арматурното табло.

— Пелегрино ми каза, че сте служили в армията — подхвърли тя.

Замълчах за момент. Работата под прикритие означаваше постоянни лъжи. Нямах проблем да излъжа Пелегрино, но внезапно осъзнах, че никак не ми се ще да лъжа и Деверо.

— Допреди шест седмици — отговорих. Което си беше самата истина.

— В кой род войски?

— През по-голямата част от времето съм служил в тъй наречения Сто и десети полк.

Което също отговаряше на истината.

— Пехотен?

— Не. Беше по-скоро отряд за специални операции.

Технически погледнато, и това беше истина.

— Кой е вашият местен приятел?

— Казва се Хейдър — отвърнах.

Това вече си беше чиста измислица.

— Трябва да е бил пехотинец. Келам е изцяло пехотна база.

— Седемдесет и пети рейнджърски полк — кимнах аз.

— Инструктор?

— Да.

— Само те служат достатъчно дълго, за да пожелаят да останат тук и след като се пенсионират.

Замълчах.

— Никога не съм чувала за него — добави тя.

— Може би все пак си е тръгнал.

— По кое време?

— Не съм много сигурен. Вие откога сте шериф?

— От две години. Достатъчно дълго, за да опозная местните хора.

— Пелегрино каза, че цял живот сте тук. В смисъл че сте имали предостатъчно време да опознаете местните.

— Това не е вярно — поклати глава тя. — Не цял живот. Била съм тук като малка, тук съм и сега. Но между двата периода има доста години.

В гласа иМ се долови нещо като копнеж. Особено в това меко изречено «между двата периода има доста години».

— Къде бяхте в промеждутъка? — попитах аз.

— Обикалях света на разноските на богатия си чичо — каза тя.

В този миг за пръв път усетих опасността. Мисията ми имаше всички шансове да се провали. Просто защото вече бях чувал този отговор.

12

Сервитьорката донесе вечерята на Елизабет Деверо и моя десерт. Оказа се, че шерифката си беше поръчала същото като мен — огромен чийзбургер в гнездо от пържени картофи. Моят пай беше с праскови и едва се побираше в чинията. Кафето ми беше поднесено във висока керамична чаша. Пред Деверо имаше вода в обикновена стъклена чаша.

По-лесно е да оставиш пая си да изстине, отколкото димящ чийзбургер. По тази причина реших, че мога да взема думата, докато Деверо нямаше друг избор, освен да слуша и да прави кратки коментари.

— От Пелегрино разбрах, че напоследък сте затрупани с работа — започнах аз.

Деверо кимна с пълна уста.

— Смазана кола и убита жена — добавих.

Тя отново кимна и пъхна с върха на кутрето си палава капчица майонеза, която се опитваше да изскочи от устата иМ. Елегантен жест за едно доста неделикатно действие. Ноктите иМ бяха къси, добре оформени и лакирани. Имаше тънки ръце, леко загорели и жилави. Хубава кожа. Никакви пръстени. Включително и на левия безименен пръст.

— Има ли напредък в разследването? — попитах.

Тя преглътна, усмихна се и вдигна ръка като пътен полицай. Стоп. Изчакай.

— Дайте ми малко време, става ли?

Млъкнах и опитах пая си. Беше много добър, с мека коричка и ситно нарязани праскови. Вероятно местно производство. А може би внос от Джорджия. Не съм много наясно с отглеждането на плодове. Тя държеше чийзбургера с дясната си ръка, а с лявата прибираше картофките в средата на чинията един по един. Очите иМ бяха заковани в мен. Устните иМ блестяха от мазнината. Беше слаба и стройна. Вероятно защото имаше метаболизъм на ядрен реактор. От време на време отпиваше по глътка вода. Кафето, което изпих на един дъх, беше хубаво, но не можеше да се сравнява със сладкиша.

— Кафето не ви ли пречи на съня? — попита тя.

— Разбира се — отвърнах. — Но само когато трябва да съм буден.

Тя допи водата си. В чинията иМ останаха няколко картофа и парче от чийзбургера. Избърса устните и пръстите си със салфетката, после я сгъна внимателно и я остави на масата. Край на вечерята.

— И тъй, има ли напредък в разследването? — повторих въпроса си аз.

Тя се усмихна на някаква мисъл и скръсти ръце. Наклони се леко встрани и ме огледа за втори път. От главата до краката, още по-бавно и по-внимателно.