Лий Чайлд

Това го накара да млъкне и да направи опит да вникне в казаното. Устните му се размърдаха, сякаш да преповторят това, което чуваше.

— Предлагам всеки да си върви по пътя — добавих. — Къде живеете, момчета? — Сега вече аз задавах въпросите. — Преди малко останах с впечатлението, че се готвите да завиете по главната. Това ли е посоката ви?

Мълчание.

— Какво, да не сте бездомници? — попитах.

— Имаме си дом — отвърна шофьорът.

— Къде?

— На километър и половина от тук.

— Ами тогава се прибирайте. Гледайте телевизия, пийте бира. А мен ме оставете на мира.

— От Келам ли си?

— Не съм — отвърнах аз.

Двамата млъкнаха, после бавно се вмъкнаха обратно в кабината. Като чифт спукани балони. Скоростната кутия изскърца и включи на заден. Пикапът подскочи и започна да лъкатуши по платното, после се завъртя на 180 градуса с помощта на ръчната спирачка. Гумите изсвириха, вдигайки облачета прах. Червените стоп-светлини мигнаха за миг и изчезнаха зад тъмната грамада на сградата, в която се помещаваше шерифската служба. Изпуснах въздуха от дробовете си и продължих напред. Всичко се размина без поражения. Най-добрият бой е онзи, който си успял да избегнеш, каза ми преди време един умен мъж. Съвет, който невинаги съм следвал, но в този случай бях много доволен, че си тръгвам с чисти ръце. Както в буквалния, така и в преносния смисъл.

После насреща ми се появи още една кола, която повтори маневрите на пикапа — тръгна да завива, после забави ход и се насочи право към мен. Беше патрулка. Разбрах това по формата и размерите иМ. А също и от специалните светлини на покрива. Отначало помислих, че Пелегрино е тръгнал на нощна обиколка, но когато колата приближи и изключи фаровете си, зад кормилото се очерта фигурата на жена. Внезапно изпитах чувството, че Мисисипи може да се окаже и един доста интересен щат.

11

Колата навлезе в лентата на насрещното и спря до мен. Беше старо шеви каприс, боядисано в цветовете на шерифската служба на окръг Картър. Жената зад кормилото имаше буйна тъмна коса — нещо средно между вълниста и къдрава, стегната на конска опашка. Лицето иМ беше бледо, с безупречни черти. Едва се подаваше от прозореца, което можеше да означава две неща: или бе твърде дребна, или седалката бе хлътнала от дългогодишна употреба. След кратък размисъл се спрях на второто, тъй като ръцете иМ изглеждаха с нормална дължина, а раменете иМ не предполагаха дребна фигура. Според мен беше надхвърлила трийсет, достатъчно възрастна, за да изглежда вряла и кипяла, и достатъчно млада, за да проявява интерес към живота. Свидетелство за това беше леката усмивка, която играеше не само на устните, а и в очите иМ — тъмни, влажни, излъчващи особен блясък. Разбира се, това би могло да се дължи и на светлината от арматурното табло.

Страничното стъкло се плъзна надолу. Жената се взря в очите ми, а след това ме огледа цялостно, сканирайки ме от рошавата коса до ботушите. С неприкрито любопитство. Направих крачка напред. Не само за да я улесня, но и за да я разгледам по-добре. Беше повече от безупречна. Беше великолепна. На дясното иМ бедро се виждаше кобур, а в празнината между седалките проблясваше пушка, обърната с дулото надолу. Под дясната част на таблото беше монтирана голяма радиостанция, а в средата му се виждаше поставка с микрофон на дълъг кабел. Колата беше доста очукана, почти сигурно закупена на старо от някой по-богат окръг.

— Вие сте човекът, докаран от Пелегрино — констатира тя.

Гласът иМ беше тих и отчетлив, но без следа от мекота. Акцентът беше местен.

— Да, госпожо — отвърнах аз.

— Казвате се Ричър, нали?

— Да, госпожо.

— Аз съм Елизабет Деверо, местният шериф.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърнах.

Тя замълча за момент, после попита:

— Вечеряхте ли вече?

— Да — кимнах аз. — Но без десерт. В момента съм тръгнал към ресторанта, за да хапна един пай.

— Винаги ли се разхождате между блюдата?

— Чакам съдържателите на хотела, за да си наема стая, но те явно не бързат.

— Там ли ще отседнете? В хотела?

— Надявам се.

— А не при приятеля, когото искате да откриете?

— Още не съм започнал да го търся.

Тя кимна.

— Трябва да поговоря с вас. Ще ви чакам в ресторанта. След пет минути.

Каза всичко това с повелителен тон, но без враждебност. Без да споменава темата на предстоящия разговор. Изрече го като човек, който е свикнал да командва. Като шерифска дъщеря, наследила поста на баща си.

— Окей — кимнах. — След пет минути.

Тя вдигна стъклото, включи на заден и направи маневра, но доста по-бавно от онези с пикапа. После запали фаровете и започна да се отдалечава. Стоп-светлините иМ блеснаха за миг на завоя и изчезнаха. Последвах я пеша, стъпвайки по тревата между платното и канавката.

Стигнах до ресторанта за по-малко от петте минути, с които разполагах. Патрулката на Елизабет Деверо беше спряла до тротоара, а самата тя се оказа на масата, която бях използвал преди малко. Възрастната двойка от хотела най-после си беше тръгнала. В салона бяха само Деверо и сервитьорката.