Кръвно отмъщение

Омар гледаше нерешително в краката си. Но в същия миг въпреки че беше вързан и със счупен крак, пленникът изведнъж се опита да се надигне и нададе силен неартикулиран вик. Жена му беше дошла с детето на ръце. Тя приклекна до него и му подаде момченцето да го целуне. Шейхът бе обзет от неописуемо вълнение. Очите му сякаш се канеха да изскочат от орбитите си и с глас, в който просто нямаше нищо човешко той изкрещя:

— Жив е, моят син, жив е! Емир, развържи ми ръцете, освободи ме само за миг, за един-единствен миг да мога да прегърна детето си, само да го докосна, веднъж да го погаля!

Наведох се и развързах ръцете му. Тогава той посегна, взе момченцето, притисна го до сърцето си, започна лудо да го милва, изобщо държеше се като умопобъркан, а после притисна и жената до себе си и каза:

— Аз те изгоних, но сега отново те приемам. Ти пак си моя жена, моя вярна, добра жена. Искаш ли да се върнеш при мен?

Тя само кимна, защото задавена от сълзи не можеше да говори.

— Вярно, че те изпъдих и сега си свободна — продължи той, — но ние ще идем при кадията и ще го накараме пак да ни…

Той изведнъж млъкна. Сети се в какво положение се намираше и че бе проиграл живота си, а дори и беше молил за смъртта си.

— О, Всемилостиви, всичко е свършено! — завайка се той. — Кръвната дан, кръвната дан! Но аз ще я платя. Не мога, не мога да умра!

— И все пак ще умреш! — обади се Омар. Тогава аз взех синеокото момченце от ръцете на баща му и го подадох на Омар като казах:

— Той те моли за него, това е неговият син. Ти на два пъти се закле в името на Аллаха, ако ти е възможно, да върнеш щастието на родителите му. Не го забравяй!

Момченцето веднага обви врата му с ръчички и притисна глава в брадата му. Омар, който до този миг бе твърдо решен да изпълни отмъщението си, се разколеба, обърна се и изчезна с детето в тъмната нощ. Настъпи напрегната тишина, която шейхът използва да попита жена си как е намерила изчезналото им дете. Тя безмълвно посочи към мен и аз му разказах всичко.

— Значи той го е намерил, той, който се е заклел за отмъщение да пролее кръвта ми! — каза шейхът. — О, Аллах, как ме наказваш!

Ето че Омар се върна. Той чу последните му думи, но на лицето му се беше изписал необичайно мек израз. После сложи момченцето в ръцете на шейха и му каза:

— Не желая смъртта ти. Ще приема кръвната цена… заради това дете, което ми грабна душата — добави той почти хълцайки. — Надявам се, че воините на хадедихните няма да сметнат постъпката ми за недостойна.

Аз му стиснах ръката и го успокоих:

— Ти никога не си бил по-благороден и по-храбър отколкото в този момент, когато надви себе си. Кажи на хадедихните, че лично аз, Кара бен Немзи изрично съм го подчертал! Колко голям ще бъде кръвният данък?

— Толкова, колкото е трябвало да заплати и Абд ал Моталаб, дядото на пророка — сто камили.

— Но това е цялото ми състояние! — възкликна шейхът. — Няма да ми остане нищо, абсолютно нищо! Но ще ти ги дам, всичко ще ти дам, само и само да си възвърна сина и жената и да мога да живея за тях! Всъщност истинският убиец не съм аз. Ти го застреля, когато се канехме да ви нападнем през нощта по пътя за Уади Башам.

— Значи се споразумяхме и пленниците са свободни — казах аз.

Развързахме въжетата им. Абд ал Бир не можеше да остане да лежи на това място. Старейшината на селото изяви желание да го приеме у дома си заедно с жената и детето, а мен покани на гости. Той, както и всички наши досегашни врагове, доброволно и най-тържествено положиха какви ли не свещени клетви, че всички задни мисли са им чужди, че ще гледат на нас като на приятели и братя и ще ни закрилят срещу всякакви неприятели. Нямахме причина да не им вярваме и затова тръгнахме с тях, за да гостуваме на цялото село Ракматан.

Щом влязохме в дома на старейшината, аз превързах крака на шейха на хандхалите, доколкото ми беше възможно. За щастие счупването бе най-обикновено. На следващия ден болният се почувства дотам добре, че поиска да дойде кадията, за да го венчае отново с жена му. Ако не бях християнин, сигурно щяха да ме накарат да им стана свидетел. Тази чест се падна на Омар. Добрият човек бе толкова трогнат, че щом церемонията свърши, се обърна към двамата с думите:

— Ще ви поднеса един дар, който не бива да отблъсвате. Направихте ме свидетел на вашето ново щастие, което ще бъде убито от бедността. Но аз се отказвам от кръвния данък и го подарявам на сина ви. Нека Аллах го благослови, да благослови и моя подарък!

Шейхът нищо не продума, а и Зарка не можеше да говори, но сините й очи бяха пълни със сълзи. Цветът на очите й бе наследен от нейния син. Именно заради този цвят я бяха нарекли Зарка.