Отначало Омар беше страшно недоволен от този развой на нещата и ме обсипа наведнъж с десетина въпроси, а другите също пожелаха да им дам обяснения, но нямахме никакво време, понеже Абд ал Бир и хандхалите се канеха незабавно да потеглят на път. Ако не искахме да ни се изплъзнат, трябваше да побързаме. Зарка и детето бяха отведени по-навътре в Уади, за да не можеше тя да вижда какво щеше да стане. При нея останаха двама хадедихни. После напреко на пътя вързахме от двете страни моето извънредно здраво ласо, дълго трийсетина лакътя. Конете щяха да се спънат в него, да паднат и така работата ни щеше да се улесни. След това зачакахме.
Но едва след четвърт час доловихме приближаващ се конски тропот. Въпреки тъмнината неприятелите яздеха в бърз тръс. Шейхът ругаеше, проклинаше и ги подканяше да пришпорват конете. В следващия миг те вече бяха при нас. Ако не беше ласото, щяха да отминат само за секунди, щом не желаехме да стреляме по тях. Но така никой не отмина. Всички коне паднаха на земята, а също и ездачите им. Естествено ние незабавно се озовахме при тях. Сграбчих шейха, който се беше издал с гласа си. Отначало от уплаха не посмя да помръдне, но после направи опит да се съпротивлява, да се изправи, ала не успя и с болезнен стон се отпусна на земята. Беше си счупил десния крак. Всички бяха вързани и положени един до друг. При това никой не продума, а и аз наредих до завръщането ми да се пази пълно мълчание. После измъкнах двата пистолета от пояса на шейха и се отправих към селото.
Щом стигнах първите къщи, аз се промъкнах зад тях до най-голямата постройка, която както по-късно разбрах, наистина била на старейшината. После съвсем открито минах откъм лицевата й страна и влязох вътре. Шейхът седеше и пушеше съвсем сам в голямото помещение като явно искаше с помощта на лулата да се успокои от вълненията преживяни през последния час. Щом ме видя, изненадано скочи на крака.
— Познати ли са ти тези оръжия? — попитах го и му показах двата пистолета.
— Машаллах! Те са на шейха на племето малик бен хандхала!
— Така е. Той ми ги даде, за да ми имаш доверие. Шейхът не е далеч оттук. Става дума за една тайна, която засега само ти имаш право да научиш. Имаш ли няколко фанарат? (Мн. ч. от фанар, книжен фенер. Други и не е имало там по онова време. Б. нем. изд.)
— Да.
— Донеси ги и ме последвай! Случиха се важни неща.
— Какви? Кой си ти? Не те познавам.
— Шейхът сам ще ти каже за какво става дума. Побързай! Не бива да губим нито минута!
Решителният ми тон, както и пистолетите, оказаха своето въздействие. Той донесе няколко фенера, запали един от тях и тръгна с мен. Колкото и да се мъчеше пътем да изкопчи нещо от мен, аз нищо не му казах. Но щом стигнахме при моите хора му заявих, че е наш пленник, ала в случай че до разсъмване стои спокойно, няма от какво да се бои. Вързахме го още преди да се беше опомнил. После запалихме всички фенери, за да се вижда добре наоколо.
И ето че тогава шейхът на мунтафиките се нахвърли върху шейха на хандхалите с какви ли не най-цветисти ругатни. Известно време не се намесих, но когато видях, че нямаше никакво намерение да престане и започна да го прекалява, реших да го укротя с думите:
— Хайде стига толкова! В твоя случай става въпрос само за обида, за която можеш да поискаш от него да ти се извини, или пък да настояваш за някакво не особено опасно наказание но не и за нещо, водещо до неминуема смърт. А тук стои човекът, който има към него кръвно отмъщение и може да поиска живота на пленника. Дай му възможност и той да каже нещо!
При тези думи аз посочих Омар, който не беше отворил уста откакто бяхме пленили Абд ал Бир. В този момент той се приближи до него и мрачно го погледна в очите. Направих на Халеф
таен знак. Той ме разбра и незабавно се отдалечи, за да доведе Зарка.
— Ти уби брата на моята жена — обади се Омар. — Аз съм отмъстителят. Знаеш ли закона, който гласи — кръв за кръв, живот за живот?
— Убий ме! — отвърна шейхът. — Аллах ме предаде в ръцете ти чрез този емир Кара бен Немзи. Аллах ми отне и радостта на моя живот, единственото ми дете, сина на моята старост. Не желая повече да живея. Ще ти бъда благодарен ако ме застреляш.
Омар не беше очаквал подобно нещо и това го смути. Той искаше да накаже пленника, а не да му прави благодеяние. Безпомощно погледна първо пленника, а после и мен.
— Застреляй го, Омар, или пък си послужи с ножа! — подканих го аз.
Смущението му се засили. Той искаше отмъщение, но нямаше намерение да убие беззащитен човек подобно на палач.
— Разбирам те — продължих аз. — Е да, ако беше християнин можеше страшно да му отмъстиш като посипеше върху главата му разпалени въглени. (По Стария завет, 2 Самуил 22.9 Б. пр.)