Кръвно обещание

Отърсих се от мъчителното видение и си напомних, че ме чакат много по-важни неща. Трябваше да проверя Сидни. Дори и да беше човек, природата ми на закрилник не можеше да не се прояви.

— Добре ли си?

Тя кимна. Изглеждаше разтърсена, но иначе не беше наранена.

— Добра работа — промълви. Звучеше сякаш полага огромно усилие да изглежда уверена. — Никога… никога не съм виждала да убиват някой от тях…

Не можех да си представя как би могла да види, но всъщност изобщо нямах идея откъде изобщо знаеше за всички тези неща. Имаше вид на изпаднала в шок, затова улових ръката й и я затеглих.

— Хайде, да се махаме оттук, преди да са дошли още. — Колкото повече се замислях, толкова идеята други стригои да се навъртат около „Найтингейл“ ми се струваше все по-вероятна. Какво по-добро място за лов на морой от едно от любимите им заведения? Макар да се надявах, че повечето от пазителите ще имат достатъчно здрав разум да държат поверениците си по-далеч от подобни алеи.

Предложението ми да тръгваме изтръгна Сидни от замайването й.

— Какво? — възкликна тя. — И този ли ще оставиш просто така?

Вдигнах ръце.

— А ти какво очакваш да направя? Предполагам, че мога да го преместя зад онези кофи за боклук и да оставя на слънцето да го изпепели. Точно това правя обикновено.

— Добре. Ами ако се появи някой, за да си изхвърли боклука? А ако някой излезе от онази задна врата?

— Е, едва ли бих могла да го влача със себе си. Нито пък да го подпаля. Едно вампирско барбекю определено би привлякло нечие внимание, не смяташ ли?

Сидни поклати раздразнено глава и се приближи към трупа. Намръщи се, когато погледна към стригоя, сетне бръкна в кожената си чанта. Извади оттам малко шишенце. Със сръчни движения напръска със съдържанието му трупа и бързо отстъпи назад. От местата, където капките бяха попаднали върху мъртвото тяло, се изви жълт дим. Димът бавно се придвижи напред, разпростя се хоризонтално, после и вертикално, обгръщайки целия стригой като в пашкул. Той започна да се свива и свива, до топка с размерите на юмрук. След няколко секунди димът се разсея напълно, оставяйки след себе си само безобидна купчинка пепел.

— Пак заповядай — отбеляза равнодушно Сидни, като не пропусна да ми хвърли неодобрителен поглед.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Работата ми. Може ли, ако обичаш, да ми се обадиш следващия път, когато това се случи? — Понечи да се обърне.

— Почакай! Не мога да ти се обадя. Нямам представа коя си?

Тя ме погледна и отметна русата коса от лицето си.

— Наистина ли? Говориш сериозно, нали? Аз мислех, че си научила всичко за нас, когато си се дипломирала.

— О, ами. Забавно, но аз… хм, не съм се дипломирала.

Очите на Сидни се разшириха.

— Ти уби едно от онези… неща… но не си се дипломирала?

Свих рамене и няколко секунди останах мълчалива. Накрая тя въздъхна отново и рече:

— Предполагам, че се налага да поговорим.

Наистина се налагаше. Срещата ми с нея беше най-странното нещо, което ми се случваше след пристигането ми в Русия. Исках да разбера защо тя си мислеше, че трябва да се свържа с нея и как бе изпепелила трупа на стригоя. И докато вървяхме обратно към оживените улици, към кафенето, което тя избра, на мен ми хрумна, че след като бе запозната със света на мороите, може би щеше да знае и къде се намира градът на Дмитрий.

Дмитрий. Ето че отново изскочи в съзнанието ми. Всъщност нямах представа дали наистина се крие някъде близо до родния си град, но в този момент нямах за какво друго да се хвана. Отново ме обзе странно чувство. В главата ми изплува лицето на Дмитрий и се разми с това на стригоя, когото току-що бях убила: бледа кожа, очи с червени пръстени около зениците… Не, скастрих се сурово. Не мисли за това. Не се паникьосвай. Докато не се срещна лице в лице с Дмитрий стригоя, ще черпя сили от спомена за Дмитрий, когото обичах, с тъмнокафявите очи, топли ръце, страстна прегръдка…

— Добре ли си… хъм, както там се казваш?

Сидни се взираше със странен поглед в мен и аз осъзнах, че сме спрели пред някакъв ресторант. Нямах представа как изглежда лицето ми в този миг, но сигурно изражението ми е било достатъчно, за да привлече вниманието й. До този момент, докато вървяхме, бях останала с впечатлението, че предпочита да говори с мен колкото е възможно по-малко.

— Да, да, добре съм — уверих я припряно и надянах физиономията си на пазител. — Казвам се Роуз. Това ли е мястото?

Това беше. Ресторантът бе светъл и приветлив, макар и доста далеч от разкоша на „Найтингейл“. Плъзнахме се върху черните кожени седалки — имам предвид от изкуствена кожа — в едно от сепаретата и аз със задоволство видях, че менюто съдържа американска и руска храна. Съдържанието му бе преведено на английски и едва не ми потекоха лигите, когато съзрях пържено пиле. Умирах от глад, след като не бях хапнала в клуба. Потръпнах от блаженство при мисълта за хрупкаво, изпържено до златисто месо след седмиците, прекарани на диета от варено зеле и онова подобие на сандвичи в местните заведения на „Макдоналдс“.