Кръвно обещание

Тя изрече „истории за призраци“, без да промени изражението си. Запитах се дали миналата нощ е видяла някои от духовете, но накрая реших, че навярно не е. Бе излязла навън почти в самия край на битката и съдейки по миналите си преживявания, никой не можеше да вижда духовете, които ми се явяваха — с изключение на стригоите, както се оказа.

— Сигурно си получила изключително добро обучение — отбеляза Каролина, като премести бебето, така че да се облегне на рамото й. — Като те гледам, ми се струва, че все още би трябвало да ходиш на училище.

— Току-що го напуснах — отвърнах, спечелвайки си още един критичен поглед от страна на Сидни.

— Ти си американка — заключи Олена спокойно. — Какво, за Бога, те е довело в тази част на света?

— Аз… аз търся някого — промърморих след няколко секунди колебание.

Боях се, че ще настояват за подробности или Олена ще ме заподозре, че съм кървава курва, но в този миг вратата се отвори и влезе бабата на Дмитрий — Ева. По-рано бе надникнала в стаята ми и ми бе изкарала ангелите. Дмитрий ми беше казал, че е нещо като вещица и спокойно можех да му вярвам. Имаше вид на стогодишна и беше толкова слаба, че се чудех как вятърът не я отвява. На височина беше около метър и петдесет, а главата й бе покрита с редки сиви кичури. Но това, което ме изплаши, бяха очите й. Всичко останало в нея може да беше крехко и уязвимо, но тези тъмни очи бяха остри и проницателни и сякаш проникваха до дъното на душата ми. Дори и без обяснението на Дмитрий щях да реша, че е вещица. Освен това беше единствената в домакинството, която не говореше английски.

Тя седна на един от свободните столове, а Олена се спусна припряно, за да донесе още блини. Ева промърмори нещо на руски, от което останалите добиха смутен вид. Устните на Сидни се извиха в лека усмивка. Докато говореше, очите на Ева бяха приковани в мен и аз се озърнах наоколо с молба за превод.

— Какво? — попитах.

— Баба казва, че не ни казваш цялата истина за това защо си дошла тук. Казва, че колкото повече я премълчаваш, толкова по-зле ще е — обясни Виктория. Хвърли извинителен поглед към Сидни. — И иска да знае кога си тръгва алхимичката.

— Колкото е възможно по-скоро — отвърна Сидни сухо.

— Ами, аз съм тук… това е дълга история. — Дали можех да скалъпя някакво смътно обяснение?

Ева каза още нещо, а Олена й отговори троснато, но когато се обърна към мен, гласът й бе нежен:

— Не й обръщай внимание, Роуз. Тя е в едно от обичайните си настроения. Защо си тук, си е твоя работа. Макар че аз съм сигурна, че Ейб ще иска да говори с теб по този въпрос. — Намръщи се леко и аз си припомних как преди малко всички около масата се бяха спогледали. — Би трябвало да му благодариш. Той изглежда много загрижен за теб.

— Аз също бих искала да го видя — смутолевих, все още изпълнена с любопитство към този добре охраняван, но иначе обикновен морой, който ме бе докарал и от когото явно всички се притесняваха. Тъй като предпочитах да избегна по-нататъшния разговор защо съм тук, побързах да сменя темата. — Също така бих искала да разгледам Бай. Никога досега не съм била на подобно място, искам да кажа, където живеят толкова много дампири.

Лицето на Виктория светна.

— Аз мога да те разведа, ако наистина си сигурна, че се чувстваш добре. И ако не възнамеряваш веднага да си тръгваш.

Тя смяташе, че просто минавах през града, което напълно ме устройваше. Честно казано, не бях сигурна какво ще правя занапред, след като вече бе съвсем ясно, че Дмитрий не е наблизо. Погледнах въпросително към Сидни.

Тя сви рамене.

— Прави каквото искаш. Аз няма да ходя никъде. — Това бе също доста смущаващо. Тя ме бе довела тук по заповед на началниците си, но сега какво? Е, по-късно щях да се тревожа за това.

Веднага щом се нахраних, Виктория направо ме извлече през вратата, сякаш бях най-вълнуващото нещо, случвало се тук напоследък. През останалата част от закуската Ева не свали очи от мен и въпреки че не каза нищо повече, подозрителният й поглед съвсем ясно показваше, че не вярва на нито една дума, която бях изрекла. Поканих Сидни да излезе с нас, но тя отказа. Вместо това предпочете да се заключи в спалнята си и да чете за гръцките храмове, да провежда контролни телефонни разговори с всички краища на света и да се занимава с нейни си работи.

Виктория каза, че центърът на града не е далеч от къщата и можем да стигнем дотам пеша. Денят беше ясен и студен, но имаше достатъчно слънце и навън беше много приятно.

— Не ни идват често гости — обясни ми тя. — С изключение на мъже морои, но те не се задържат много дълго.

Не каза нищо повече, но аз се запитах за какво ли намеква. Дали тези мъже морои търсеха лесни забавления с жените дампири? Бях отраснала с представата, че тези жени, които не желаеха да станат пазители, са безчестни и порочни. Онези, които бях видяла в „Найтингейл“, със сигурност се вписваха в стереотипа на кървавите курви, но Дмитрий ме бе уверил, че не всички жени дампири са такива. И след като се запознах с жените от семейство Беликови, му повярвах.