Кръвно обещание

— Това няма нищо общо с „добротата“. Винаги съм искала да те защитавам. И все още го искам. — Въздъхнах. — Просто аз… просто трябваше да се погрижа за някои неща. Трябваше да се съвзема и съжалявам, че не се отнесох много добре с теб. — Можехме още дълго да се извиняваме взаимно, но осъзнах, че винаги е така с хората, които обичаш и на които държиш. Прощавате си един на друг и продължавате напред.

Лиса се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос, но знаех, че нямаше как да ми се размине.

— И така… какво стана? Ти… намери ли го…?

Отначало мислех, че не ми се говори за това, но после осъзнах, че имам нужда да споделя. Работата беше там, че преди да си тръгна, няколко неща се бяха объркали между Лиса и мен. Първото беше, че тя ме приемаше за даденост. А второто, че не й казах истината, а после я обвинявах и негодувах. Но ако искахме да скрепим приятелството си и да си простим взаимно, трябваше да сме сигурни, че няма да повторим грешките от миналото.

— Намерих го — отвърнах накрая.

И историята се изля като отприщена река. Разказах й за всичко, което ми се бе случило: за пътуванията ми, за семейство Беликови, за алхимиците, за Оксана и Марк и, разбира се, за Дмитрий. Говорихме си с часове, точно както преди това Лиса се бе пошегувала. Излях сърцето си пред нея, а тя ме слушаше, без да раздава оценки. През цялото време върху лицето й бяха изписани съчувствие и разбиране. И когато стигнах до края, не издържах и се разплаках. Цялата любов, всичкият гняв и мъка, натрупали се в мен от онази нощ на моста, сега експлодираха с пълна сила. С никой друг в Новосибирск не бях споделила къде съм била през времето, прекарано с Дмитрий. Както и на никого не се осмелих да призная, че съм била кървава курва на един стригой. Дадох някакви смътни обяснения с надеждата, че ако не говоря за това, може би няма да е истина.

Ала сега, с Лиса, трябваше да приема реалността на всичко случило се и действително да го почувствам: бях убила мъжа, когото обичах.

Почукването на вратата ни изтръгна от света, в който бяхме потънали. Погледнах към часовника и се стреснах, като осъзнах, че наближава вечерният час. Запитах се дали няма да ме изхвърлят от общежитието. Но когато Лиса отвори вратата, докато аз припряно бършех сълзите си, на прага стоеше дежурната пазителка на общежитието със съвсем различно съобщение.

— Албърта иска да те види — каза ми жената. — Предположи, че може би си тук.

Лиса и аз се спогледахме.

— Кога? Сега ли? — изумих се аз.

Жената сви рамене.

— Ако съдя по това как прозвуча гласът й? Да, бих казала, че още сега. Или поне възможно най-бързо. — И затвори вратата. Албърта беше началник на пазителите в кампуса и когато наредеше нещо, то незабавно се изпълняваше.

— Чудя се за какво ли те вика? — попита Лиса.

Изправих се, макар че никак не ми се тръгваше.

— Предполагам, че има няколко възможни причини. Ще отида да се видя с нея, а после ще се върна в сградата за гости. Не че ще заспя. Вече дори не зная в кой часови пояс се намирам.

Лиса ме прегърна на раздяла. Прегръдка, от която и двете трудно се откъснахме.

— Пожелавам ти късмет.

Тъкмо се готвех да завъртя дръжката на вратата, когато се сетих за нещо. Свалих сребърния пръстен от пръста си и го подадох на Лиса.

— Да не би това да е пръстенът, който… о! — Тя го стисна в дланта си и лицето й засия прехласнато.

— Усещаш ли скритата в него магия? — попитах я.

— Да… слаба е, но е там вътре. — Вдигна пръстена срещу светлината и се загледа в него. Вероятно нямаше да забележи кога ще си тръгна, защото имах чувството, че цяла нощ ще изучава пръстена. — Толкова е странно. Почти веднага усетих как го е направила.

— Марк ми каза, че вероятно ще мине известно време, преди да можем да се лекуваме като тях двамата… но докато чакаме, ти може би ще успееш да разбереш как е бил пропит с магията на духа.

Нефритено зелените й очи оставаха приковани в пръстена.

— Да… мисля, че ще мога.

Усмихнах се на вълнението й и отново понечих да изляза от стаята, но тя ме улови за ръката.

— Хей… Роуз… зная, че утре ще те видя, но…

— Но какво?

— Просто искам да ти кажа, че след всичко, което се случи… хм, не искам двете с теб да се разделяме повече. Искам да кажа, че ми е ясно, че не можем всяка секунда да бъдем заедно, а и подобно нещо не би било нормално, но ние не сме свързани случайно. Предопределени сме да се пазим и грижим една за друга.

Изтръпнах от думите й, сякаш бяхме обгърнати от сили, много по-могъщи от нас.

— Така ще бъде.

— Не, искам да кажа, че… че ти винаги си била до мен. И всеки път, когато съм в опасност, ти се притичваш на помощ и ме спасяваш. Но вече не.

— Не искаш повече да те спасявам?

— Не исках да кажа това! Искам да мислиш и за самата себе си, Роуз. Щом мога да раздавам удари, значи мога всичко да направя. Въпреки че наистина боли. — От вълнение пое дълбоко дъх. — Господи, говоря безсмислици. Виж какво, искам да кажа, че ако някой ден се наложи да заминеш, вземи ме със себе си. Не ме оставяй повече сама.

— Лис…